§3. Чудите се защо не отговарям на някои въпроси. Знайте, че често пъти стрелите на мисълта засягат обекта на отговора. Представете си пътник, вървящ по въже над пропастта. Ще бъде ли разумно да почнем да го викаме? Викът ни може да наруши неговото равновесие. Затова по-рядко трябва да споменаваме имена без неотложна нужда. Разбира се, умението да се ползваме от личните имена е необходимо. То трябва да бъде като удар на чук в пространството.
Тук до известна степен е смисълът на това да се знае защо не трябва да се отговаря на някои въпроси. Защото се нарушава ритъмът; защото пътник, вървящ по въже над пропастта, ако бъде смутен в равновесието, ще падне. Понякога много малко е нужно да се подскаже на въпроса, за да намери човек вътрешния отговор, но пък много голям е рискът да дадете готовия отговор, за който човек няма готовността на равновесието. Вие може да го подтикнете пряко неговите възможности и пряко неговата възприемчивост. И тогава да се извърши насилие, срещу което винаги въставам. Дори в онзи смисъл да е насилието, че вие го тикате към добро.
Когато човек не може да запази равновесие, рискът, в желанието му да постигне голямото, е да се саморазруши. Дори и в един обикновен пример: когато някой направи опит да се откаже от едно пушене и вие започнете с остротата си да му изнасяте злото, което носи пушенето, може да го тикнете точно в обратното. Защото съпротивителната сила на това, което е у него, всяка клетка, която е навикнала с известна своя кондиция, с известно свое състояние, реагира и се брани. И тогава, когато сте усилили енергията, вие разрушавате проводника. Убедеността идва тогава, когато е пълно съзнанието за прозрение, а не доказателството на ума, което утре, дошло от друга страна, ще събори всички аргументи. Затова човек трябва да работи вътре, затова трябва съветите, които давате, да са отмерени с ритмичната същност на този, на когото ги давате.
„Умението да се ползваме от личните имена е необходимо…“ В нашия народ преобладава обръщението към личното име. Това показва, че българският народ има една особена издръжливост. Защото със споменаване на личното име се краде много енергия. То е неразривно свързано с всичката вибрация, която човек носи като духовна индивидуалност, назоваема с неговото име. От голямо значение е и ударението на името, което се произнася. Така че, когато призовавате едно име за лична защита, вземате от неговата аурна енергия. И когато го поменавате, в добро или лошо, ритмичността се нарушава.
Да се изпадне в една обща ритмика е причината голяма част от монасите в будистката религия да преповтарят, да мантруват едно и също, за да се добие един резонанс. Тези, които имат от време на време (или пък постоянно) една пробуждаща се сила на Кундалини (в който и да е център), знаят как започва цялото тяло да вибрира в една прекрасна хармония… Когато в себе си усетите тази сила, в който и център да се пробуди, особено в по-първите центрове и най-вече в „Чашата“ (Четвъртия център), ще усетите как целият ви организъм, но вътре (иначе не вибрирате отвън), вие целият се усещате в една специална ритмика и бих казал, в едно блажено състояние.
Ето защо е казано за умението да се ползваме от личните имена*.* Но за умението, а не за незнанието, което нарушава. Защото проводникът, който имате, може да не понесе изсипаната (от този, от когото сте я поискали) енергия.
Защо е казана и фразата: „То трябва да бъде като удар на чук в пространството“? Заради ехото, което се получава. Човекът е едно необхванато, необзорно пространство – в себе си носи седем тела, цялата Вселена! Вие се схващате само като рамкирана триизмерност, но всъщност не е така. И когато един ритъм на името го усетите, той прилича именно на удар на чук в пространството. А то е у вас – цялото пространство е във вас и така трябва да бъде почувстван този ритмичен удар, това призовано име. То трябва да прозвучи през целия ваш свят, през цялата ви космичност – от вибрацията на физическото ви тяло, през целия ви астрал и ментал, през цялата ви причинност и атмичност – през всичко. По този начин всичко у вас се променя. Човекът е Космичност, събрана в един образ и подобие Божие! Той не може да каже, че не е забелязал светкавицата, защото не била предшествана от гръм. Ето ви илюстрацията – гърмът е чук, а светкавицата през цялото пространство свидетелства за това. Едно поменато име, една буква от това име е един удар…
Много от нашата енергия храни това, което наричаме личен живот, семеен, социален, национален, всемирен живот. Във взаимния прилив ние се развиваме! Ако го няма този прилив, ние не можем да се докоснем и не можем да основаваме общност – лична, социална, всемирна.
В честотата на исканията, обаче, трябва да има и мярка. Когато преливате енергия към другите, трябва да бъдете много, много прецизни. Щедростта на сърцето не трябва да се мери с ръката, но когато ви крадат, вие сте длъжни да кажете на крадеца: „Не толкова!“. (Ако не можете да го спрете, поне – „не толкова“.) Така, предпазливо трябва да носим името си и да го съхраняваме.
Въставам срещу традициите, особено когато се преповтарят имената. Трябва да се наруши, да се начупи линията на кръщенията, което значи да се смени и ритмиката на развитието. Преповтарят се семейни, родови, национални карми – трябва някой да наруши, за да може да се разкъса кръгът на тази карма с прилива на нови енергии. В Китай имат религиозния обичай да дават на новороденото наименованието на животно, а след като порасне, формираният характер извиква името. (Нещо, което е много странно и което би трябвало в някаква форма да се прилага.) Когато нови религии идват, носят със себе си имена, променящи ритмиката на народите, които ги приемат (въпреки че много от нещата от старото остават).
Така в известни народи идва приливът на новото име. Християнството донесе много имена, чието осмисляне е потреба за времето. Утре ще дойдат нови и човечеството трябва да ги приложи!
