§2. Хората не разбират какво означава Бог и Бодхисатва. Също както слепите питат – каква е светлината? И хората дори нямат думи за описване качествата на светлината, макар да я виждат всеки ден. Те дотолкова се страхуват от необикновеното, че са смесили границите на светлината и тъмнината. За тях е най-лесно да си представят, че дворецът на Бога се намира на най-голямата звезда. Иначе за тях Бог би останал без местожителство. Неспособността да схващат разликата ги кара да умаляват великото.
„Хората не разбират…“ Много лесно е да кажем „хора“ и чрез тази цялост – с тази множественост, да намерим едно извинение за укор заради тяхната небудност. Укор, че не разграничават служителя на Бога, който може да бъде един Бодхисатва, и Бог, Който може да дава храна на своите Бодхисатви; че смесват границите на тъмнината и светлината. Но тези, които знаят йерархията, тези, които познават еволюцията, трябва да се пазят от упрек, че множеството не различава тъмнината от светлината. Или пък, че целия спектър не го виждат като една светлина. Нали спектърът се състои и от други светлини, различни багри, които в края на краищата правят една. Тогава защо ще осъдим хората, че в даден момент имат зелено, че в даден момент имат жълто… Чак когато минат целия спектър на своето духовно възмогване, тогава можем да кажем, че те ще имат светлината в цялост. А тя винаги се състои от всички цветове.
Имаме своята биология, имаме своята чувственост и мисловност, имаме своята интуиция и духовност. Кога някой може да стигне това съвършенство, че като Христос да се принесе в жертва… Така че не приемам безрезервно упреците към тази множественост, наречена „хора“. Упрекът ми е към онези, които дават, че не са били толкова щедри и жертвени, за да могат да бъдат освободени хората от това, което се нарича грешка. Дали ние, сами за себе си, сме дали на другия толкова, че той да има зрение, а не да изходим от това, че не вижда, и да оправдаем себе си, че той малко знае и да мине в редицата и под знаменателя „хора“. Както моето негодувание е и спрямо Диоген, който посред бял ден търси с фенер човека, защото хора много имало. Ако той беше намерил човека в себе си, нямаше нужда да го търси вън! Защото този,
който намери Бог вътре в себе си, няма нужда да го търси вън от себе си!
Доказателствата на зрението подлежат също на промени – на промени в позитива. Днес окото ни ако е виждало само един километър, утре зрението ни, обсегът на нашата възможност ще бъде с хиляди. И тогава ще имаме промяна към знанието си за Бога. Това трябва да направим, преди да кажем „за хората“. Защото ние сме в хората и хората са у нас – всички са толкова богове, колкото и ние, само че на различни стъпала. И трябва всеки да свърши своето дело като Божий син, защото всички са синове на Бог. Тук тезата е да се разбуди, да се хване за ръката този род човешки, да му се каже, че има повече от неговото зрение, че той може да си сложи диоптъра на интуицията, не само очилата на ума. В такъв случай ще види малко по-далече и ще различи светлината в нейните цветове.
„Неспособността да схващат разликата ги кара да умаляват великото.“ Безспорно е да звучи обидно, когато някой умалява великото. Но то не е обидно за Бога, защото такава е още човешката душа. Тогава тази фраза може другояче да се каже: Непълнотата в знанието създава разлика между великото и малкото! Какво трябва да се направи тогава? Да се попълни тази непълнота. Защото едно знание на ума може да даде формула, но едно знание на интуицията може да даде прозрение, а едно откровение може да даде истина! Това са вложени възможности и ние трябва да ги ползваме. Да не се чувстваме обидени, когато някой според своето си даде преценка на великото, а да му помогнем да разбере.
