- Ти знаеш ли какво е вечността
- и нейната протяжна необятност,
- склонила меко своята нега
- във твоята отчайваща всевластност?
- И тегне тихо своите крила,
- стаила сетен дъх за свободата,
- за да усети порива на сладостта,
- възнасящ я над твоята разплата.
- Защото си ненужен на света,
- ако невеж потънеш във забвение
- заради своя собствен сляп стремеж,
- затънал във дълбоко заблуждение,
- че носиш спомен от предци –
- предвестници на твойто прегрешение,
- че смъртен си и затова на теб
- простено ти е!
- Нейсе! Забравяш, че си ти
- създателят на всяка болка,
- избухваща при всеки нов копнеж,
- улавяща те в сладката си клопка!
- А някъде, на края на света,
- стои и чака твойто изкупление,
- да го откриеш, скрито във снега
- на твойто безнаказано падение,
- и да намериш сили да се подслониш
- във своята неказана невинност,
- за да откриеш своите очи,
- невиждащи отколешни ридания
- на тази, същата, която те роди
- пътуваща към твойто отчаяние!
- Да дойде и те понесе към твоето
- единствено спасение,
- показваща ти твоята вина!
- А твоето безумно удивление,
- че сляп си бил и за греха,
- и за страха, подтикнал те към него,
- оставя диря във калта
- на дните ти – останки от безвремие.
10.09.2022 г.
Ес Тенс