„Ще изглеждам мъртъв, но няма да е вярно… Разбираш ли. Много е далече. Не мога да взема това тяло. Много е тежко. Но то ще е като стара изоставена черупка. В старите черупки няма нищо тъжно…”
– Екзюпери, „Малкият принц”
Човекът е едновременно и хляб, и молитва; и гроб, и Възкресение; и плът, и Дихание! – казва Ваклуш Толев. И ако ние приемаме съвсем естествено идеята за хляба, за плътта – или въобще идеята за земното ни присъствие – някак тази наша връзка с Небесата под формата на молитва, Възкресение и Дихание изглежда много абстрактна, нереална дори.
Това сме ние – съвременните хора, осъзнати в материята и изтласкали някъде далеч в подсъзнанието си връзката с нашия Родител. Радваме се, когато човек се роди, и скърбим, когато някой премине отвъд. Все си пожелаваме да сме живи и здрави, неосъзнавайки че не това е същественото. Егоистично съзнание, изграждано хилядолетия, за да го има днес това АЗ, способно когато изгради Себе Си в пълнота да Възкръсне, което АЗ обаче се превръща в собствения ни ад, фокусирайки съзнанието ни само тук – на земята.
Но всички ние си имаме един гостолюб приятел – смъртта. Тя, смъртта, е нашият най-добър приятел. Тя ни напомня нашата тленност тук, и реалното ни безсмъртие, ако имаме куража да погледнем Небето. Ваклуш Толев ни учи да умираме, заради възможността да направим смърт в безсмъртие – за възкресение.
Някога много отдавна траките са плачели, когато се роди дете, и са се радвали, когато някой посрещне смъртта. Чудя се дали все още нашите клетки го помнят – все пак стъпваме по тракийска земя, вдишваме и издишваме тракийски въздух… Днес ние се радваме, когато посрещаме децата си, но имаме ли куража, ако се наложи, да ги изпратим?… През втората утроба – тази, с която се раждат в Небесата – да ги изпратим?… И какво ако сме предпоставили и съдбата и Господ поставят пред нас изпитанието да надживеем някое от децата си?… Ще приемем ли нещата, ще превъзмогнем ли болката?… Как да не обземе скръб сърцата ни? Как?
А трябва да приемаме с благодарност не само раждането. Трябва да приемаме с благодарност и тази „благородница“ смъртта. И неслучайно един ливански поет в прозрението си написа: „Вашите деца не са ваши…“. А Ваклуш Толев рече: Гостолюб дом трябва да бъде нашето бракосъчетание. Гостолюб дом – за прииждащите души!!! Души, които имат своя земна пътека и чиито родители сме по законите на съдбата. Но истинският ни дом, както и на децата ни, е Онзи, Вечният, Безпределният!!! Ето това трябва да си припомним.
Някога си зададох въпроса: какво е болката? Страдание? А може би копнеж по нещо по-добро?
Болка, когато се раждаш; болка, когато превъзмогваш – себе си от миналото или предизвикателството на новото; болка от раздяла… Или може би болка от копнежа за Небе?!
Само смирението, което е преценка от знание, не е обидило Господа и съдбата! – ни учи Ваклуш Толев. Но дали копнежът по Небето е достатъчно силен в нас и будността за знание налична, за да трансформираме освободената съдбовна вълна, застигнала ни по пътищата на този кръговрат на смъртта, в който пребиваваме?
Копнеж за Цялост, копнеж за Небе, копнеж за Живот!!! За да Живеем, трябва да имаме куража с достойнство да извървим земната си пътека и да преминем без страх през втората утроба – гроба. Утробата, която ни отвежда в Небеса! Да се научим да правим смърт! Защото човекът не е само хляб, не е само плът, не е само минаващ през гроб! Той прави молитва, той прави Възкресение! Той е дихание от Диханието!
