Маргарита Инджова: Г-н Толев, Ваша е идеята да се създаде Дом на безсмъртните българи – на тези, които не могат да бъдат затрити в забвение. Как се роди тя?

Ваклуш Толев: Ние можем да съзрем голямо божество в лицето на своите социални радетели, на своите ханове и на своите гениални деца. В този храм аз бих сложил за божества, не в смисъл на това, което една митология създава, а в това, че като човеци в развитие те безспорно са богове, защото са носили ценности за цялото човечество и най-вече за своята родина. Именно такава потреба изведе от низата на българската държавност, култура и нравственост тъкмо тези имена.

 

Маргарита Инджова: Това са имената на 13 безсмъртни българи, които ще осветят с душите си този пантеон.

Ваклуш Толев: Избягвам думата пантеон, защото „панто“ значи много, а аз искам те да бъдат 13. Естествено е един народ да има основание да им даде признание и почит.

Логично започнах с цар Борис III, наречен Обединител, защото той бе най-близо до историята. Радвам се, че все пак той беше последна гордост. Това дава основание в бъдещото столетие да търсят някой, който може да постъпва като него. Идеята за обединението, която е плод на едно любвеобилие в потребата да намериш човека и да осъществиш търсенето в 13 столетия. Обединение реализирано, както етнически така и географски, без да сложиш меч, без да употребиш дума срещу враг и срещу чужденец. Това любвеобилие и личната му жертва, която е безспорна, защото той бе казал едни много смели приказки: „Аз не искам да сложа черна забрадка на българския народ“. И наистина на него той не сложи черна забрадка, но сложи на личния си дом, макар че народът го потачи с всичкото достойнство!

 

Маргарита Инджова: А след него нареждате тези, които са раждали идеи?

Ваклуш Толев: Първом не можем да отминем хан Аспарух, защото този човек извърши две големи дела. Разкъса снопа на баща си, т.е. проблема за единството, за което всички сега говорят още, а той го разкъса като имаше дързостта да роди идея за нова земя и нова държава. Тази възхвала, която аз наричам динамика на коня, той я осъществи и дойде тука с идея за държава, с идея за земя. В милионното византийско, имперско величество той направи държава. И то, държава величава до такава степен, че Византия я призна и ѝ плащаше данъци. Ето защо този човек слагам в редиците, като изходно начало за държава и земя.

 

Маргарита Инджова: А след него поставихте онзи, който покръсти България.

Ваклуш Толев: Той смени една нравствена психология за величието на Танг Ра с достойнствата на Христос, макар и не приет от прабългарите. Но държавникът трябваше да пожертва едни олтари, за да издигне други храмове, които се наричаха единение на две етнически групи. Това единение можеше да се осъществи единствено с една нова религия и с идея за култура, т.е. азбука, която можеше да намери две различни гълчави. Тъкмо в това е огромната роля на Княз Борис Покръстител.

 

Маргарита Инджова: Защо св. Климент Охридски е азбучник, според Вас, а светите братя Кирил и Методий – не?

Ваклуш Толев: Така е и аз Ви хваля, че сте направили съответната бележка! За нас българите св. Климент Охридски е азбучникът. Той приспособи онова, което бе подготвено за моравци към българската потреба. Моравска Словения беше твърде далече от българската гълчава, затова с тънкия усет на дарения човек, Климент Охридски създаде българската азбука, без да пледираме каузата, че сме разрушили триезичните догми. Това не е вярно, защото братята Кирил и Методий написаха азбука за Великоморавия по искането на Ростислав, с благословията на император Михаил III и с папската благословия над Светото Евангелие. Климент Охридски бе благословен само с Евангелието на княз Борис I Покръстител и бе приютен в държавата, в която е роден, затова той е нашият Азбучник! Този човек създаде и това, което наричаме школска грамотност. Той осъществи идеята за школото. Затова не може да бъде оспорван!

Разбира се, в същото време трябва да сложим и един светител с идеята за монашеската институция – нещо, което преди това в България не е съществувало – Тангризмът няма монаси. Монашеската институция я роди св. Йоан Рилски, като една от големите потреби и като новост в българската история. Той сложи началото на една институция с най-изчистената нравствена признателност за държава и църква. Той върна парите на цар Петър и му каза да се приготви за война срещу Византия, но си взе плодовете – плодовете на любовта.

 

Маргарита Инджова: Паисий е още един представител на монашеската институция…

Ваклуш Толев: Той възвърна съзнанието като потреба за нравствена святост и роди идеята за свобода. И безспорно успя! Ние си върнахме своето Възраждане с две, три големи школи. Имали сме царе, имали сме патриарси, имали сме история от Адриатика до Черно море, от Карпатите до Бяло море. Паисий дойде с вик за свяст: „О, неразумний…“, Аз обаче вече казвам: О, разумний! Не можем да присъстваме само с неразумност като поведение в бъдещето!

 

Маргарита Инджова: И стигаме до Левски – иконата на българската свобода.

Ваклуш Толев: Безспорно в цялото това възрожденско време ние имаме много бележити личности и аз никого от тях не оспорвам, но ги градирам в тенденциите на приноса, който са направили в историята на България. От всичко това изчиствам, разбира се, и приемам, че място в тази безсмъртност има и Левски. Той тръгва в идеята си за вътрешна, комитетска дейност. Не четническа, не воеводска, не байрактарска, а идея за цялостна държава! В същото време респектира изключителната нравственост на този човек. Нямаме в историята си друга личност, чиято безспорност в смирение и отговорност пред делото, да е така достойна за почит. За 1 лев си бил купил халва и го пише! Освен това той имаше виждане за българската държава. След себе си остави неща, които са изключително смели и исторически излязоха верни.

 

Маргарита Инджова: Тук бих искала да Ви попитам, какво място бихте отредили на капитан Петко Войвода, който се бори за свободата на българи и гърци и е продължител на идеята на Левски за единението на балканските народи в борбата им за свобода?

Ваклуш Толев: Вижте това би имало стойност, ако нямаше Съединението. Би имало стойност и ако той не беше получил чифлици от руския цар.

 

Маргарита Инджова: Нека продължим нашия разговор с майката на безстрашието – Баба Тонка.

Ваклуш Толев: В цялата история на човечеството жената ще остане не само като плодната утроба, но и скръбна, плачеща, достойна. В света има няколко жени, чието достойнство е неизмеримо. Ето да кажем, една Дидона, чиято любов я изкачва на кладата, но тя изпраща един Еней да иде да основе Рим. Баба Тонка изпращаше и личните си синове и онова, което уж е чуждо, но е и нейно без калка сълза. Затова и пред свободата не може да има опело. Свободата има само едно признание, че е нещо величаво и не може да бъде оскърбено с хленч. Тази майка на безстрашието е единствена.

Ние имаме воеводки, ние имаме байрактарки, ние имаме княгини Райни. Нямаме безстрашието на майката, саможертвата на майката да изпрати и собствените си синове и тези, които уж са ѝ чужди.

 

Маргарита Инджова: Да… Ролята на Батенберг като съединител донякъде се оспорва от историците. Какво място отреждате Вие на тази фигура в българската история?

Ваклуш Толев: Той може да се оспорва на няколко синора, че не е българин. Аз отговарям, че той беше по-добър българин от мнозина други, защото никой от българите не би пожертвал трона, ако биха му го дали, заради подпис да направи Съединение, след което руският цар да го изгони. Той знаеше вече, че е набелязаната жертва. Той знаеше, че руската армия се оттегли от България. Русия не прие Съединението. Въпреки това той отиде на 6 септември в Пловдив и подписа акта на Съединението. Води една битка, която остави страшното име, наречено Сливница и след това беше изгонен. Загуби трон. Изпусна правото на династия, но остави нещо – идеята за Съединението бе осъществена.

Ако той не бе подписал акта за Съединението в Пловдив, то ние едва ли в следващите войни – и Балканската, и Междусъюзническата, и Първата световна, едва ли щяхме да постигнем Съединение. Това е, което остави този човек. В същото време изгуби царски трон и се лиши от династически път – това е нещо, с което никой не може да го сравни.

 

Маргарита Инджова: Стамболов го обвинява, че след като го е върнал в България (след първата абдикация), Батенберг поискал разрешение от руския цар дали да остане на българския трон или да си замине. Получил е отрицателен отговор, след което вече окончателно си е отпътувал…

Ваклуш Толев: Моето обяснение е, че Батенберг е предотвратил назряваща война между България и Русия. 1886 г. не се е оказала гибелна за нас благодарение на него. Ако не беше приел абдикацията, първом в наличност са няколко преврата. Мотивирани или немотивирани, русофилски или русофобски – важното е, че са срещу него. Следователно той не може да си играе със съдбата на България. Защото той много добре знае как руснаците поискаха чрез Австро-Унгария да се спре нашият ход, след като разбихме Милана и тръгнахме към Белград. Това е искане на руснаците, ултимативно дадено чрез австро-унгарците. Следователно, неговото прозрение на държавник е безспорно. И тогава какво му остава? Да се оттегли в името на едно голямо дело и да предостави съдбата на България на една бъдеща династия.

 

Маргарита Инджова: Прозрението е задължително както за държавниците, така и за творците. Вие свързвате прозрението на българския гений, с името на Пенчо Славейков.

Ваклуш Толев: За мене, не като лично поклонение и обич, той ще си остане не връх на българската литература, а на българската провиденция и на световното, досега неизвестно тайнство. Светът не можа да види родината си, плътта на родината си единосъщна с плътта на Бога. В цялата култура на човечеството – и в древноиндийските и в египетските, и в какви ли не щете култури, които ни оставиха паметници, няма да намерите прозрение на поет, на творец, който да направи, както се казва плътта, тялото на собствената си родина единство с тази на Бога. Това е голямото в Пенчо Славейков. И не случайно в 1912 г. превеждат неговия „Остров на блажените“ и части от „Кървава песен“ за Нобелова награда. Но смъртта го взе и ние загубихме Нобеловата награда.

 

Маргарита Инджова: Вие определяте Пенчо Славейков като прозрението на българския гений, заради фразата му: „Бог и България – единство в двойна плът“. Но не е ли по-голямо прозрението на един Ботев, който, пише: „Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже – мен в сърцето и в душата…“.

Ваклуш Толев: Не може да бъде, защото това е реакция на отрицанието, а не на единството. Освен това никъде няма да срещнете в творчеството на Пенчо Славейков като Ботевия израз, че „злото се със зло убива“.

Аз много пъти съм се питал, защо нашите революционни комитети, които го направиха председател на БРЦК отвъд Дунава, не му дадоха район, не му дадоха място в България. Защото тщеславието му, амбицията му за лична гордост са по-големи от прозрението за цялост и за сливане на душевността му с душевността на един народ. Така че това не е прозрение – това е гняв. Безспорно има една друга тайна – да направиш родината си, плътта на родината си единство с плътта на Бога. Колко дълбоко! Цялата ти родина е Бог!

 

Маргарита Инджова: Последният от 13-те избраници е Ванче Михайлов. Вие го определяте като воин на оскърбените българи, но в България го наричат и кръволок…

Ваклуш Толев: Ами вижте, в България тази дума я употребяват както дойде, но главно, за да омаскарят някого.

 

Маргарита Инджова: Обвиняват го, че неговите ръце са потънали в кръв до лактите, че има зад гърба си много убийства.

Ваклуш Толев: Въпросът е собствените ръце на тези, които го обвиняват, дали са достатъчно чисти. Аз не говоря за престъпност, аз говоря за величие. Един хан Крум има величието да създаде закони, с които сечеше ръце, които крадат и режеше езици, които клеветят.

Ванче Михайлов може да има различни повеления, но има една вътрешна преданост към това, което се нарича: „Аз имам само една родина – това е България!“. Той можа да сублимира цялата кауза за единението на България, което Борис направи с миротворния си нрав. Ванчето се опита да сублимира цялата кауза за Македония, в идеята ѝ, в различните крила, които имаха. След това намери едно единствено присъствие – България. Затова го наричам воин на оскърбените българи, а не македонци. Оскърбени българи, не отчуждени македонци, не интернационалната теза, че това е нация. Вижте, дали е успял е проблем, който конюнктурата не може да определи, но безспорно е успял, защото е оставил на поколенията една идея – „Моята родина е България!“. Така че, когато интерпретираме тази личност, ние можем да я гледаме от всички страни, а не само това, какви са му ръцете!

Нима един Борис Покръстителя не ослепи сина си?! Но кое е същественото? Промяната на цялата културна, душевна и историческа постановка на проблема: България на Балканите, заобиколена от християнски страни.

 

Маргарита Инджова: Когато говорим за всички тези безспорно достойни мъже не можем да не забележим, че в скиталчество е поставена не една душа. Не заем къде са костите на Борис III, но не знаем и къде са тези на Левски…

Ваклуш Толев: Да… коментарът е много ясен! Когато един народ принизява стойността на своите чеда, тогава съдбата не им отрежда гроб, но независимо от това величието на тяхното дело си остава безсмъртно!

 

Разговорът води: Маргарита Инджова

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here

9 × = 54