Бележка на Редакцията на Фондация Духовна вълна. На 18 март 2023 г. бе публикувано интервю на Лияна Фероли с Йордан Епитропов, водещ на Школа „Път на Мъдростта“. Поради големия интерес в следващите дни то бе възпроизведено и в други печатни и интернет-медии, но всички публикации са със съществени редакторски намеси. Това, разбира се, е право на журналистите, стига да запазят духа и смисъла на споделеното в едно интервю. За съжаление, в този случай това не е така.
Водени от отговорност към Учението на Мъдростта, дадено от Мировия Учител Ваклуш, ние предоставяме на читателите пълния и оригинален текст на интервюто.
– Скъпи събожнико, допада ми твоя творчески, изследователски подход към всяко едно познание. Навярно така се разкодират многото му нива, които са в постоянно движение, а се прибавят и нови подстъпи в опознаването на себе си?
– Първо, искам да благодаря за обръщението „събожнико“, дадено ни от Учителя на Мъдростта Ваклуш, което е една неживяна още тайна за човечеството. Що се отнася до подхода към познанието, човек започва от най-естественото – познанието чрез сетивата, чрез нагледното. Това е познанието на всекидневното му осезание и виждане. То се градира до едно познание чрез ума, в което вече той прави доказателства. Но мистичната страница на познанието говори и за интуицията, чрез която може да се откриват и усвояват духовни ценности. Докато чрез ума човек експериментира и изследва, обучава се и се възпитава, то именно чрез интуицията може да се стигне до истинско познание за себе си и за света! Тя е щедър дар на будността. (Затова Витлеемската звезда е видяна само от тримата влъхви.) Връзката между различните методи на познание никога не се къса, но всеки от тях идва с неизбежна последователност, когато човек е готов да го понесе.
– Много ми допада тезата на Ваклуш, че Мъдростта няма да свали от олтарите нито една икона на която и да е вероизповед. Но истината е трудно постижима. А трудността за достъп до нея идва и оттам, че все някъде всеки един неин аспект е реалност в многоизмерната ни Вселена, нали?
– Човек е многомерно същество и в своите седем тела той може да прави валентности с всичко и с всеки. Това, което за някого в личния му път е мината йерархия, за друг може да предстои като достижение – да се изправи пред въпросите на Сфинкса е праг на посветеност. Оттук е и трудността за постигането на истината, която в различните си прояви има различни лица. Но в този етап на еволюцията на културите истината е въпрос не толкова на лично достижение, колкото на планетно развитие. Сега навлиза културата на Мъдростта. Тя няма да свали иконите на старите вероизповеди, защото по същност се основава не на вяра, а на знание! И тук не става въпрос за толерантност, а за идейност. Мъдростта не просто брани светостта на всеки олтар, тя носи ново причастие в идеята за обожествяване на човека, защото му дава ключовете за седемте печата от Книгата на Живота. А ако осъществи Мъдростта, човек ще познае Истината, която (както казва Христос) ще го направи свободен.
– Духовното, окултното познание разкрива, че в който аспект се фокусира човекът, в него налива енергия и го осъществява. Той твори живота си по този начин…
– И затова е казано в Евангелието, че дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви (Матей 6:21). А сърцето е онзи духовен център у човека, който му дава достъп до Мировото съзнание! С фокусирането на съзнанието в този център събудената енергия на Кундалини се усвоява от него и работи, и твори… (Това е едно вътрешно сияние, което не се постига с насилие.) Затова човек трябва с отговорност да избира съкровището си, за да бъде съзнателен в пробудата си за развитие – да не осъжда връхлитащата го беда, а да я трансформира; да не роптае срещу Мировите закони, а да им сътрудничи. Взаимодействието на съзнанието с пробудата на този център – дали чрез болка, или чрез благодат – е потреба в изграждането, за да може съзнанието да расте. А този духовен растеж въздейства и върху целия материален корпус на човека.
– Затова, според мен, трябва да се търсят във всяко едно познание неговите нюанси, чрез които се отива до неговите динамични дълбочини-висини…
– Тук бих обърнал смисъла, т.е. да се търси в познанието не нюанса, а прилива, динамиката. Защото тя е същност, а нюансите са феноменални. Динамиката е вложена в Адам чрез Божието дихание още при неговото сътворение. А след това човек е пратен от Твореца да се обработва като материя, да се обучава като мисъл… Адам (мисълта) носи динамиката, но тя се изразява от Ева (желанието), защото посяга към плода на познанието. И какво рече Бог след като човекът яде от този „забранен“ плод – _ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло _(Битие 3:22). Това е нещо, което убягва от очите на всекидневието – Бог утвърждава, че чрез познанието на добро и зло човек става не грешник, а като един от Нас, т.е. божествен. Нещо повече, когато вкусват от познанието, Адам и Ева имат поведение на съгласувано действие по отношение последствието, че ще умрат. Те имат готовност и да понесат страданието, че с болки ще раждат. А именно раждането и умирането динамизират присъствието на човека във физическото поле.
– Склонна съм да мисля, че в пълното познание винаги се надига любовта, че тя не може да се прескочи. Защото дълбоко във всяко нещо има любов. Мъдростта не се ли отваря истински само чрез изгрева на любовта?
– Нека уточним първо, че има разлика между любовта като чувство и знанието като информация, от една страна, и Любовта и Мъдростта като духовни енергии, от друга. Според Ваклуш еволюцията на човека се пулсира от Логосовата ритмика на духовните вълни. Тази ритмика извежда човека от лоното на Отца с вълната на Сътворението и ще го върне при Него като минава последователно през вълните на Митологията, Правдата, Любовта, Мъдростта, Истината и Свободата. Седемте духовни вълни са Логосови еманации, всяка от тях захранва планетната духовност, утвърждава нови култури, сменя битието и мирогледа на милиони и им дава нови ценности. Човек винаги е имал в живота си любов, но Любовта като духовна вълна – с основен принцип човек да прощава и да обича дори враговете си – я донася Христос. Знанието до Любовта е свързано с изграждането чрез правила и добродетели – и затова в духовен смисъл е нецялостно, непълно. Но Христос разчупва тази тенденция и я сменя с последните Си думи на кръста – Отче! прости им, понеже не знаят, що правят (Лука 23:34). Той иска прошка не защото хората не са добродетелни или не са обичащи – а защото не знаят. Затова и казва на учениците Си: _Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе _(Иоан 16:12). Спестява им знание, защото не са готови за него. Ето защо е необходимо със следващата духовна вълна – на Мъдростта – да дойде знанието като вътрешна светлина. С него човек може да се освободи от страха и с дързост да потърси Бог в себе си.
– Много малко се говори за тази закономерна взаимовръзка между любов и мъдрост. А, като че ли, точно тя задълбочава загадката, която носи възторга, възхитата, трайността на наученото, не смяташ ли?
– Да, малко се познава мистичната страна на тази взаимовръзка и затова понякога се профанира. Идването на Христос е преобрат в духовната еволюция на човечеството. С вълната на Любовта Той спира доминантата на отмъщението и жестокостта между хората. Но духовната вълна на Мъдростта, дадена от Ваклуш, носи една нова идея за човека – всеки човек е един бог в развитие! В културата на Мъдростта човек се обожествява чрез знание и съзнателно може да трансформира страданието като импулс за развитие. Така се осъществява една нова планетна социология – няма зло, има нееволюирало добро, в която радостта се живее като усмивка на Мъдростта. С възкресението Си Христос дава пример как човек може да се освободи от земната властност, но с молитвата на Мъдростта човек иска Бог да го научи как да възкръсва.
– Каква е връзката между сътворителното Божие Слово, като начало на Божиите пътища, и духовната вълна на Мъдростта? Казват, че първото предавало нетварната Христова енергия, познанието за Бога, в което било най-висшето благо за човека. Но какво предава втората?
– Да се говори по същество за сътворителното Божие Слово – Да бъде Светлина! (Битие 1:3), за човека не просто е трудно, а понякога дори и невъзможно… Затова може да се позовем на Евангелието: В начало беше Словото… и всичко чрез Него стана (Иоан 1:1-3), т.е. Творецът чрез Словото влага Себе Си в цялото мироздание. А текстът продължава – _в Словото имаше живот, и животът беше светлината на човеците _(Иоан 1:4). И Ваклуш разкрива, че **в еволюцията човекът се разгръща чрез Словото **като усвоява вложената в него божественост. Духовната вълна на Мъдростта е именно от тази вибрация: Да бъде Светлина! Затова само Мъдростта може да отключи, да „разговори“ Словото в човека. А чрез Него в степените на посветеност човек може да се овладее и надмогне, за да изведе на живот Бога в себе си.
– Трудно може да съпоставим древното езотерично познание и съвременното, низпослано като осенение-откровение… А и трябва ли? Звучи ми резонно, че само чрез мъдрото сърце може да се осъществи библейската теза за изпълнение на Божия закон (Изход 35:25)…
– В езотеричната култура на човечеството до сега има оставени само две Откровения – на Хермес и на Иоан чрез Христос. Има и щедростта на осенението върху множество пророци и риши. Но в съпоставка с древното познание, съвременното е рожба най-вече на ума в областта на философията и науката. В последния век и половина изключение прави, например, Теософското общество, създадено с предназначението да подготви духовната атмосфера на планетата за прииждащата нова духовна вълна, дадена от новия Миров Учител. На това предназначение сътрудничат и някои от Великите посветени, захранвайки нови школи, като Агни йога. Що се отнася до изпълнението на библейския Божий закон, сега то е предимно в социалната сфера и на моменти има по-скоро задържаща, отколкото динамизираща роля. Христос каза, че идва да изпълни Закона и пророците, но ги отрече с идеята Аз и Отец едно сме (Иоан 10:30), като демонстрира как Синът става Бог в религията на Отца Си!
– Смята се, че лежащото в основата на Творението Цвете на Живота, съдържащо всичко в своята геометрия, както и светлинното тяло на човека, се активират и поддържат с любовта, а страхът прави обратното. Вероятно, точно утвърдената Любов може да прерасне в Мъдрост?
– Цветето на Живота е сакрален символ, известен на всички мистични учения. Открит е още в египетските пирамиди и вероятно е пренесен там от Атлантида. Наистина, в него като теология, като геометрични и числови тайни са вложени основните закономерности на Вселената и човека. Те може да се открият и в кристалната решетка на етерното тяло. Но, както разбирам въпроса, ударението е върху Любовта като творческа сила. Тя не просто поддържа, а грижовно защитава по-фините тела, помирява и изгаря дисхармонията между тях и така храни физиката. Любовта не е размяна на добродетели, а осъзната жертва, която нихилира страха, че има враг. Ваклуш казва, че Любовта е Светлина в живота, Мъдростта е живот в Светлината! Утвърдената Любов освобождава човека чрез обич и прошка, Мъдростта освобождава човека чрез знание. Тази свобода е противоотрова срещу страха – най-големият праг на развитието, защото страхът храни статиката на самосъхранението за оцеляване. Страхът – и то най-вече внушеният страх от смъртта, нито е формула на служение, нито поведение за възкресение. А Мъдростта е Път без страх от болките на еволюцията, Път за възкресение.
– Неусвоената напълно Любов води и до също такова качество на Мъдрост. Това, разбира се, не е беда, защото този път е еволюционен. Но като прибавим към него и липсата на смирение, вече е доста опасен, не мислиш ли?
– Мисля, че връзката между духовните вълни не е така линейна. От една страна, те са единосъщни – в смисъл, че Логосът е техният източник. От друга страна, те са йерархични като излив, защото всяка следваща надгражда предишната с нови принципи за развитие на човека. И така той усвоява степен по степен вложения Бог у себе си. Но една духовна вълна не може да бъде изчерпана изцяло, нито може да бъде усвоена в пълнота от развиващия се човек – иначе трябва да се упрекне Логосът в липса на щедрост по отношение на децата Му. В неусвоената напълно Любов може още да живее натрапената идея за първородния грях, може още да взема връх самомнението… Но в Мъдростта човек чрез знанието осветява Любовта, а смирението като вътрешна сигурност му дава убедена жертвоготовност. **Смирението е лична изповед на божественост **– учи Ваклуш, висша духовна сила, с която човек понася безболезнено тежестта на земното притегляне.
– Тук нещата опират до така трудното за осъзнаване невидимо, незнайно, неведомо. Ние не го виждаме, но то ни вижда и ни коригира. То трудно се обяснява чрез думи, но пък чрез знанието се доближаваме все повече към него…
– Безспорно, трудното за осъзнаване, невъзможното за осезаване, невидимото – това е Духът. Защото материята – мисъл, емоция, биология… го приютява, но и го прикрива. Нейната менливост не отрича реалността на Духа, а утвърждава възможността й да го изразява. Човек чрез своята материя изявява будността, посветеността си… и поради това те не може да бъдат оспорвани. По стълбицата на знанието минава всеки. Доколко ще осъществи Божественото в себе си, до кой хоризонт ще се простре вътрешното му зрение, е проблем на йерахия на усвоеното от него знание. Но когато достигне Духа, ще разбере мисълта на Ваклуш, че има само една реалност – това е реалността на Духа!
– В този път, навярно, самоцелната, горделиво надменна мъдрост, може да бъде разрушителна, защото води човека извън Бога. А пък и непознатото е достъпно само на чистото сърце…
– Горделивостта е проява на снижен усет за себестойност и в духовен план дори е опасна, докато гордостта е достойнство и знак на жертвеност. В този смисъл Мъдростта – като израз на събудена божественост – не може да е горделиво надменна. Нито може да е самоцелна, защото води в служение, а то е без цел. Но може ли да бъде разрушителна? – Да, но Мъдростта разрушава само, когато възкресява. Има, обаче, един тревожен проблем в подстъпа към непознатото – когато невежеството поднася своето полузнание. За Ваклуш неграмотността е позволено незнание, което всеки може (а и трябва!) да си попълни. Затова на неграмотността може да се прости. Но невежеството е непозволено знание, обидно полузнание с липса на будност, което често внушава съмнение, ужас и страх. С Мъдростта човек се освобождава от невежество – заради отговорността.
– Затова преди Любомъдрия е Чистосърдечният човек („блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ – Матей 5:8), с чисти подбуди, мисли, с чисто съзнание – вероятно той „вижда“ чрез общение със Словото и Духа Бога…
– Боговидството е една от най-великите тайни в Пътя на човека, на което Мъдростта дава ново измерение – сърцето да се пречисти чрез светлината на знанието. Сърцето е обител на светостта, но тази светлина динамизира духовността да роди в него свещеността. Това са нови еволюционни пулсации, които ще трябва да намерят своя материален израз като приложност и принос. Така материята ще се освобождава от ниските си вибрации, за да се одухотворява.
– И както здравето не е целта, сигурно и мъдростта не е. Но пък целта е прекрасният път на душата в себепознание и любов към Бога, към ближния, към служението, без което всяко друго знание ще бъде празно дело…
– Много точно казано – Мъдростта е свободна от цели. Но е достатъчно целенасочена в обожествяването на човека като битие. Разбира се, тази целенасоченост има своите етапи, в които душата се изгражда в себепознание, устремена към целостта. А в целостта вече може да търси и намери осъществяването в подстъпа към Свободата, която е Живот в Бога!
– Има становище, че тъкмо чрез сърцето ще се разкрие Божият образ на човека, особено сега, когато навлизаме в 5-та плътност, свързана с 5-я елемент – ефира. А къде ли е скрито пък Божието ни Подобие?
– Мъдростта утвърждава сърцето като един нов олтар – духовно пространство, в което човек има достъп до Мировото съзнание. Но Божието подобие е от съвършено друга йерархия. Според Библията Бог сътворява човека по Свой образ и подобие (Битие 1:26) като вдъхва в него Своето дихание (Битие 2:7). Ваклуш казва, че диханието е чистата Божественост, персонално приложена в лъч! То прави човека божество и дава пулсациите на еволюцията му. А подобието е кодираната чрез диханието божественост в човека, неговата духовна цялост. То е еволюиращата тайна, вложена в човека, и възможността му да осъществи Бог. Животът не е в** подобието **– то самото е живот!
– Сега има особено отстъпление и в религиозните съзнания, пак поради антитезата добро-зло и надпреварата между двата полюса, но и поради голямата недостатъчност на любов. Но тъй като идват големи промени, и това постепенно ще се променя, нали?
– Наблюдаваното отстъпление в йерархията на религиозните съзнания има своите причини и в смяната на Мировите духовни вълни с прииждането на Мъдростта. Тази смяна от една страна извиква един кръг от будни души, които да приемат идеите и Учението на новия Миров Учител. Но от друга страна, изтласква в социалността души, закъснели в своята еволюция, които в прилива от енергии може да намерят основание за промяна на еволюционния си статут. (Защото Логосът има грижа както за целостта на планетната еволюция, така и за отделния човек.) Човечеството все още няма духовна поносимост, защото не умът е властен, а е покорен да удовлетворява поривите на желанията. И така мисълта е въведена в разврат – да обслужва низшите полета. Това е ужасът на този пласт закъснели души – удоволствието вместо отговорността. А оттам – и безсилието да удовлетворят душевните си потреби, и насилието над мисловността си, упражнено за социални тенденции. Но така не може да променят нито себе си, нито света. Трябват им нови идеи, нови енергии…
– Може би и епидемиите помагат по някакъв начин за този процес. И, вероятно, те ще надхвърлят представите ни за тях. И ще преобразуват страха ни във възторг…
– Не може да се отрече правото на планетата като духовен организъм да има своите механизми на регулация и защита. Още повече пък – отговорността на посветените, упълномощени от Логоса за ръководство и покровителство на планетната еволюция. Епидемии е имало и ще има, ще има и земетръси, и потопи, и вулкани… Но те са не само вън, те са и вътре в човека – и така трезорът на душевността му преминава през различни култури. Тайната тук е не в спасението от бедствието, а в душевното обновление. Благоверният Ной бе натоварен в потопа да спаси света – ето преход от една култура към друга – но какво се получи? Поколението на Ной беше ли без грях и разврат, имаше ли нова душевност, нов идеен свят…? Еволюцията ползва катаклизми, за да ускори кръга на прераждането. Страхът от тях може да се преобразува във възторг, ако се разбере Космичната целесъобразност. Но същественото е човек да се обезземи, т.е. да освободи материята си от земната гравитация. Или както казва Ваклуш, обезземяването е не да отречеш земята като поселище, а да ферментираш в своята сътвореност!