Всемирността е Неговото битие,
служението е Неговата реалност,
последованието наше е Неговото потвърждение!

Има една вечна, изречена от Иисус Христос, фраза: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Ще трябва да се изходи Пътят, ще трябва да се осъществи Истината, за да се познае Живота. За да се скъси Пътя или да се изходи в съответната му чистота, за да се стигне до онова, което наричаме Живот, се явява нуждата от Учение. Но никога не е имало Учение без Учител.

Учителят е една Мирова душа! С какъв образ е пред учениците, пред човечеството – това е наименование. Като служители на Вечната Всемирност, на Мировия Логос – Учителите нямат нужда от звания, от имена. Но понеже паметта на човека трябва да бъде хранена със спомена, а споменът като ритмика – с думата, която е казана за Учителя, остават белег във вековете и затова трябва да се научат имената в ритмика, за да могат да ни служат. И когато едно Учение влиза в Пътя и душата на човечеството, плевелите на едно минало – било в разряда на добродетелите, било в метафизичното мислене, било в приложната социалност – трябва да бъдат измъкнати. Това правят всички Учители!

Учителите не крият – Те показват, подсказват и си заминават! И понякога казват: „Има неща, които не можем да ви разкрием“. Учителят е Всемирна даденост, но Той не е задължен на нея, а на Своите ученици. И ако те така разберат тайната на своето развитие, тогава могат да кажат, че Учител и Всемирност са едно и също. Учителят служи – ученичеството и Учението са Неговото служение!

На Учителя не са Му потребни поклонения, нито регистрираните други уважения. Той не е дошъл с цел, а е дошъл със задача на служение. Учителят служи – Той няма цел! Целта е на тези, които се развиват, за да стигнат до едно Учение и след това, получили своето освещение, да се научат  и те да служат. Служението е път в еволюцията, а еволюцията е животът на онова, което ратува за обожествяване и се себепознава в Бога.

 

Учителят дава, но не натрапва;
Учителят съветва, но не наказва;
Учителят благославя, но не иска благодарности!

 

Който се върне да благодари, губи Пътя. Така че, когато видите учител, който иска благодарности и ви връща от пътя и ви губи пулсацията – съмнявайте се. Ако чувството си за благодарност сложите като идея за възхищение в будността си, вие сте пораснали и вървите. А Учителят има от какво да познае, че сте Му благодарили – вашето усъвършенстване е Неговата благодарност.

Каквато и подкваса да слага Учението на ученика, тя винаги е била благодатна. Учението е подкваса в душата на ученика! И това е, което дават Ученията на своите ученици, за да направят ферменти вътре в душите си – за просветеност, за знание, за будност. Път не се ходи без будност. Ученията хранят за бъдеще своите ученици. Те са бъдещето, а учениците са, които го осъществяват. Учениците са плътта на бъдещото Учение.

Ученикът трябва да добие съответните качества, чрез които свидетелства за Учителя си. Една от потребите, които трябва ученикът да осъществи, това е степента на развитието на съзнанието си от царството на усещането в царството на мисленето; от пътя на опита към съзерцанието… Но Учителят не дава леката съблазън на радостта на победителя. Той може да каже, че всичко е победимо, но не и че леко се побеждава. Ако учениците осъзнаят, че всяка пречка е техен опит, че всяка пречка е тяхно зрение, че те са, които ще трябва да пренесат малката искра Прометеева в душите на другите, те са вече искри, а искрата свети. Главнята обаче осветява, а слънцето животвори, защото е сбор от милиони души, завършили своята еволюция!

Ученикът трябва да изработи в себе си властта над целостта си. Основно власт над мисленето, защото вятърът на изкушението може да отнесе плода на мисълта! Ако не владеем цялостно своята същност, ние сме още в школата на развитието. Победата над мисълта е сигурност за нашето цялостно развитие и много школи дават обучителни методи и средства за овладяването `и. Мисъл, която трябва да бъде все повече и повече одухотворявана, мисъл, която трябва да бъде път от интуицията. А интуицията е вашето утрешно време. Защото умуването е рамка на Небето!  Мисълта ни е нужна, тя ни трябва, но нека я направим все по-овладяна и все по-чиста, за да приеме интуицията.

Другият път на ученика, това е толерантността. Насилието като самочувствие е безумство, а нетолерантността е насилие. Толерантността е най-тежката и най-трудноусвоимата добродетел – човекът е толкова божествен, колкото неговата духовна йерархия му позволява и в чувството си на толерантност трябва да го водим, а не да го упрекваме.

Какво е вътрешното равновесие? Приложена толерантност. Най-голямата беда за учениците е липсата на толерантност. Усвоената, приложена толерантност е вътрешното равновесие. Христос рече: И който те покани да вървиш една миля с него, върви с него две! Това е овладяната толерантност и никой Учител няма да се смути да дари две мили на своя ученик.

Учението трябва и има своята плътна утроба – лицето на школата. Школите винаги имат един хоризонтал – учениците, и един вертикал – Ученията. Школата е вътрешната сгърнатост на посветени, на тръгнали на път!  Тя е сигурността и взаимното преливане. И затова Школите като Учения са предтечи. Те са мостикът, на който капитанът на кораба се качва, за да даде компасния път. Там е кристализирала бъдността. Който има бъдеще, той ходи път. Бъдещето сега ни дава Светлината на Мъдростта –  Мъдростта като приложна Любов.

Върхът на Учението – това е волята на Всевишния, изпълнена от учениците: Идете и проповядвайте това Учение по света. Ако това можете да направите – в смирение без фанатизъм, може да се каже, че едно Учение, че едно ученичество е осъществило част от Всемирното битие на Всемирната еволюция, на Логоса и на Бог Отец.

Изведено от списание „Нур“ 1/1993 г.

Учителят няма нужда да се доказва – Той казва!

 

Пълен текст на лекцията

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here

× 2 = 12