Интервю с Ваклуш Толев: Човекът – бог в развитие

Светлозар Нанов (Св. Н.): Добър ден, г-н Ваклуш Толев! Искам преди всичко да Ви благодаря на Вас и на Вашия протокол за това, че приехте да дадете интервю за дисциплината „История и етнология на религиите” към магистърска програма „Интеркултурна комуникация” на Пловдивския университет.

Разбира се, винаги има актуално отношение към една вечна проблематика – проблематиката относно връзката Бог–човек. И в тази връзка ще бъде общият поглед на интервюто, но по-същественото е за необходимостта от един актуален поглед. И бих започнал с онова, което в едноименната си творба „История на религиите” излагате като теза, а именно, че „човекът е бог в развитие”. На какво основавате тази идейна позиция и защо тогава е вменена презумпцията за грехопадението на човека?

Ваклуш Толев (В. Т.): Благодаря за вниманието, с което Вашата институция или потребата на част от тази институция се е спряла върху една от най-съществените непреходни проблеми, върху моята скромност, за да се потърси малко по-различно виждане от официоза, или малко по-различно схващане от това, което науките са предоставили като предмет на знание и са го, безспорно, санкционирали като безпогрешно – както това, което наричаме университет и това, което наричаме църква. Всяка за себе си има своето основание – едната с очите на знанието или както казваме „културата на науката”, другата – с получени откровения, а безспорно след това сложени в рамките на прозрението, че човекът е сътворен, не само роден. Така както науката се спира върху родения човек, а не се е спряла досега върху сътворения. Тази привилегия безспорно е обсебена от страна на това, което наричаме религия.

Така че благодаря за вниманието. И аз приемам с известна отговорност да се опитам в краткото време, което едно интервю въобще позволява, да дам някои отговори, които не всякога са съвместими както с институцията, наречена наука, така безспорно и с институцията, която се нарича религия, не толкоз само църква. Защото при нас се нарича църква, но другаде тя е само религия. Вярно, че в „История на религиите” съм предоставил както като размисъл, така и като предвиждане (но то безспорно е мотивирано от много по-далечни знания, които човекът носи в себе си) съм дал тезата, че човекът е един бог в развитие.

Първом, ако трябва да признаем има ли подобна формула, само че тя е прераснала вече в идея за единосъщие –  Христос казва: Аз и Отца сме едно!2 – Христос е роден, изхождайки из поколението на сътворения Адам. Има предшественост, която не може да бъде отречена, и институтът религия безспорно го дава в книга Битие – за сътворен, който безспорно получава привилегията да ражда. Андрогинното начало3, което е оставил сътвореният – това е именно идеята, че той получава привилегия да ражда. Следователно вложено е това, което науката нарича еволюция. Но преди да се започне еволюцията, е имало естествено инволюционност4 – слизане на духовната субстанция, на този миров дух, който безспорно, изграждайки постепенно своята еволюционност и това, което наричаме мирово съзнание. И от това мирово съзнание ние стигаме до една възможност от сътворената земя, която безспорно е плът, този сътворител (който, изхождайки от енергиите на всемирния абсолют5, на който ние не можем да сложим наименование), Той препраща Своя логос6, Който одухотворява или сътворява от това, което е сътворил: земя, вода и пр., и пр., сътворява това, което се нарича човек, но с една основна привилегия – свобода от сътворението, но право на еволюционност, която му дава именно наименованието, при нас прието като биология. Това е раждане. Адам получава правото да ражда! Неговата единност е във възможността да създаде от себе си андрогинното начало, което после във времето на сън, т.е. в онова, което науката казва „астралното битие”. Ако ние нямаме астрално битие, не бихме имали продължение в плътта, в триизмерния свят. И в този именно четириизмерен свят, астралния свят7, ние имаме вече изградена вътрешна енергия, която обособява в сътвореното с плът андрогинното начало. И после, тя, тази андрогинност, се разделя. И то как?  Когато заспива – пак в сън, пак в астрала, извеждате още една струя – извеждате Ева, която в поведение на превод трябва да кажем, че тя е „живот”. И безспорно тези, които познават не само науката, но и другата страна на науката, се говори, че астралът е, който дава жизненост. Следователно не се къса връзката между мировата енергия, която чрез планетния логос, примерно казано, дава оживотворяване на плътта чрез астралната енергия.

Така че тази тайна може да бъде подкрепена. Тайната за това, че човекът е един бог в развитие, може да бъде подкрепена точно с това, че тази божественост, която като енергия слиза, когато започва своя еволюционен процес, или обратното търсене на божеството, което в гл. Битие – първа, втора, трета, стои много ясно: Адаме, где си?8 Този вложен у нас божествен пламък, губейки се в съзнанието, почва да се пита къде се намира. И така, излиза, че божествеността у нас, когато е сложила в човека различия от другото сътворено – дава дихание. И тогава имаме не двуполюсност, ние имаме еднополюсност, която се самотърси и започва да се размножава. И тогава в човека, вложеното дихание, което аз наричам, разбира се, Божия човечност, почва да се търси. И Адам вътре в себе си  (не Бог го търси, Бог не може да не вижда къде е Адам),  Адам в себе си, в обвивката на триизмерния свят, започва да се търси и пита: „Адаме, где си?” И се улавя, че Адам вече е гол, т.е. облечен е в материя. Материя, където създава вибрационността на образа, но диханието е, или енергията на Сътворителя е, която го отпраща в битие – тя прави битие, образът е потвърждение. И така еволюционността започва.

Тогава нямаме основание да се страхуваме да кажем истината по този въпрос: човекът е бог в развитие, приемайки безспорността, че онова, което е космична същност, онова, което е диханието на Бога във всемирността, вложена като дихание в човека, го прави какво? – един бог. Защото ние това наричаме Бог. Бог не е нещо, което не може да бъде наречено – то е това, което стои над нас, заради самите нас се е вложил в нас. Следователно нашето признание не е признание на невъзможността ни, а е признание на еволюционната ни будност да изведем вложената инволюционност. В такъв случай няма место да се прави, че ние сме отхвърлили нещо, че ние правим презумпции – не! Ние говорим за съвършени реалности. И тази именно инволюционност – слизане на духовната същност в световете надолу и създавайки материя, вече и духовните водачи са ползвали, за да могат да направят, така както е казано: теократичността, или властта на боговете над човека. Да правят, че това слизане, без да отчетат еволюционността, която е връщане, да наречат този процес грехопадение на самия човек. Оттук е обидата – вместо да имате инволюционност, вие имате грехопадение. То е категория, в която вече може да го сложиш като наука за човека, както можем да говорим, че науката за човека е анатомия, както можем да говорим за процеса на хаотичността, която като неизваян образ не може да има друго име, освен в официалните модерни религии да говорим за абсолют, а в старите религии, в остатъците от старите религии, да говорим за хаос.

Така че съвършено отговорно поставям човека като бог в развитие. Както отговорно един по-нисш човек, когато почва еволюционността, може да говори, че сравнено с другия свят – светът на камъните, светът на животните, светът на дърветата – те, ако могат да ти кажат, те също така ще кажат, че какво? – човекът, който ги съхранява, е едно божество за тях. Така че аз имам пълното основание да кажа, че отношението към Сътворителя служи за съпоставка, че сътвореното трябва да достигне своя Сътворител. Ние на тази всемирна сила, или на този образ, който сложим за Творец, тогава не можем да не кажем, че човекът е един бог в развитие.

Отделен е въпросът – това как става? Само с това, което казвам: „Аз те сътворих човек, но с образ и подобие”9. Сега си стигнал образа вече, трябва да извървиш пътя на подобието си – от човешки образ до онази неопределеност, наречена Бог! Това е голямата тайна на науката, която създава Бог за човека. И човекът не е само идея, човекът е реалност. И това не може да бъде само останало като презумпция – то е презумпция, която ви създава основание да изпълните еволюцията си и да йерархирате. Един Плотин какво казва: човекът може да бъде добродетелен гражданин (и съответно да му дадат орден, както и сега ги дават), но човекът може да бъде бог в развитие (макар че това е нашата фраза), човек може да бъде син на Бога, човекът може да бъде бог, но човекът може да бъде и баща на боговете. Виждате какво е вложил този човек (втория, третия век след Христа) – да бъде баща на боговете! А този планетен логос, който носи основанието да създава в една планета култура на Бога, защо да не може да бъде наречен: човекът – бог в развитие?! Логично е да бъде бог в развитие! И затова, виждате, в старите култури, останали наименования: лунни богове, слънчеви богове, богове на Марс… Значи – идеята за културата, че човекът е бог! А тези лунни богове, тези слънчеви богове и пр. минали ли са стадия на човека? Ако ние дълбоко направим своята духовна сомна, ще видим, че индивидуализираният дух, за да създаде отделен бог… –  както повтарят една тайна на това съвместителство между минали богове и т. нар. стихийни богове – ние одухотворяваме една вода и я наричаме бог на водата; ние одухотворяваме един огън и имаме бог на огъня  (примерно казано Вулкан); ние одухотворяваме една добродетел и я наричаме бог на правосъдието… Следователно нямаме никакво основание да живеем с тревога, че човекът е един бог в развитие. А Христос го каза с прозрение: „Аз и Отца сме едно”.

Следователно може ли да бъде изречено това от обикновения човек?  Може – тогава, когато е завършил еволюцията си! В пътя на еволюцията той трябва да бъде посветен, за да може да направи, както казвате, една презумпция. Но тя не може да дойде случайно. За да имате куража да отречете своя само биологичен, анатомичен свят, и да го направите божествен, това значи, че вие се храните от подобието, от духа. А той може да изведе, както добре го е казал един Плотин (няма нищо общо с Платон) – не само можете да бъдете син на Бога, не само можете да бъдете бог, можете да бъдете баща на боговете! Следователно не е проблем на това, което може да се каже: презумпция, а това е проблем на дълбоко знание и познаване на проблема с интуицията си, чрез това, което наричаме вече слизане на духа – инволюционност, която след това започва своя обратен път – еволюционността. И тази инволюция погрешно, в съображение на ума, за да бъде приложена към непослушника, някои от основателите на религиите са го нарекли грехопадение, за да може да имате подчинен. Защото в Библията е дадено идеята за неподчинения: Сатанаил – „мирова светлина”. Но понеже не се подчинява на това, което като статут си стои, той е обявен за „сатана”. Следователно това е действието, това е съображението на духовни водачи, за да имате покорност и път за съвършенство – идеята на грехопадението. Според мен – няма грехопадение!

Самата тенденция, че имате еволюция и че тя се ръководи от седем коренни раси10, които имат поделения като историческа последователност, за да изградят от първичния човек, наречен дивак. Защо? В дивака имате съображения как да се съхраните, но в посветения имате провиденцията как да се обожествите. Тук спекулацията на известни духовни водачи е да го направиш, него, грешен, за да можеш да не го изпуснеш от ръководството на твоята система да искаш от него йерархия на съвършенството. А тя можеше да се постигне без човека да го направи грешен, без да го заплашваш, без да внушиш страх, от който с хилядилетия той се страхува да се докосне до божествеността си. Липсата на тази среща – между божествената човечност или Божията човечност с Човешката божественост, е направила еволюционния му път прекалено дълъг и прекалено жесток.

Затова имам една фраза, която е много странна: Религиите най-бавно стареят и за съжаление или ужас най-дълго стоят стари11. За съжаление пет хиляди години индийската религия не е стъпила една стъпка нагоре – те имат трима коренни богове с три различни коренни религии. Вижте къде стигна Христос – не юдейството. Юдейството също калцира идеята за еднобожието, и то с един отмъстителен бог. Докато при индийците богът не е отмъстителен, при юдейството остана – богът за правдата е отмъстителен. Христос намери изход за свобода и каза: „Обичайте врага си!” За съжаление, така както я приложиха внушенията на юдеите, направи голям пробив, но не можа да смени доктрината на добродетелите с пътя на знанието. А това не става само по искане на личността – това става по кръговрата на Седемтя коренни раси и безспорно: на седемтя духовни вълни, които са нещо съвършено друго, и които, йерархирайки будността ни, си изграждат това, което се нарича олтари. За съжаление олтарят вече става место, където трябва да правиш обряд и по този начин ние заземяваме онова, което като закон стои в нас в пътя на съвършенството – тело. То става по-властно. И започваме да управляваме телото със законите на добродетелите, а не със знанието.

Затова моята мисъл е ясна: Духовните вълни са били последователно отговорни как се изгражда културата на поклонението, като се започне от този тотем – вие правите едно животно бог и към него се обръщате с всичкото подчинение, защото то е някакъв бог. В края на краищата, идва идеята за свобода от тотема. Защото правилният превод на тотема е „покровител”. Какво е Бог сега, когато не е тотем – пак е покровител. Но този Бог може вече да ти даде знание, защото тази идея, която Христос ви каза: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец!”12 Може ли един тотемен поклонник да каже: „бъдете съвършени както е съвършена маймуната” или – „както е съвършен вълкът”, който става емблема на Рим?!

Ето, това е голямият конфликт. За съжаление културата не беше дала йерархия на Духовните вълни. Дори окултната литература, която е дала седемте раси, коренни раси (нямат нищо общо с черни, бели, зелени…)… Не! Коренните раси, които в себе си крият по седем подкоренни раси, които създават култури! Но и окултната наука не беше родила досега йерархия на Духовните вълни. Една първична духовна вълна, това е идеята за сътворението, в което вие създавате един Адам. Създавате един Адам като анатомия и го оприличавате с оня Бог, Който няма лице. Но Бог за човека има още лице. Човекът няма абсолюта, той има сравнимостта. И Библията е сложила тази сравнимост: по Мой образ! И човекът търси образа и го намира в себе си, докато абсолютът не може да има образ. Тогава вече Бог маха Своите сътрудници и оставя Себе Си в идея за подобие – дихание! Създадохме образ, казват там: да създадем образа – да създадем човека! Но когато влага диханието, ги няма – никой13. Има Един – Духът! Това е пътят. И в този смисъл нашата презумпция е напълно и не само интуитивно. Въпреки че аз не искам разумът да дава доказателства. Мировият разум може да даде, но той е част от онова, което се казва интуиция, предвара на една стабилизирана и хилядилетна култура.

Така че, това е, което мога да кажа – идея за свобода от грехопадение е първата ми същност. И когато те говорят за грехопадение, това е, че Адам си е позволил, заедно с вече изведената от него Ева, да яде от плода на знанието. Затова в учението „Път на Мъдростта” се казва: това е последният бряг, на който добродетелите могат да сложат своите води. Защото оттук-нататък започва – не битка за добродетели, не битка за човека, а битка за Бога у човека. И тогава ние, щем не щем, трябва да потърсим знание, вместо добродетели. Защото идеята за добродетелите с хилядилетия… – нищо не са…, със стотици хиляди години човекът живее! Добродетелите и досега не го освободиха от това, което като егоцентризъм му е било потребно да живее. Затова се е покорявал на това, което казваме: тотем.

Идеята за свобода от страх е най-голямата тайна на учението „Път на Мъдростта”. Свобода от кого? – от спомена. Свобода от себе си! Затова поставяме проблемът, че служението е проблeм на служение без себе си. До добродетелите човек не може без себе си, защото той трябва да изгради в себе си добродетел: не лъжи, не кради, не убивай, не прави това и това… Когато човекът се освободи от тези неща, той вече ще има знание. Ама как?  Ами знанието не е проблем само на усвоима чрез зримостта реалност, за която почваш да говориш. Не! Знанието има други услуги – има проницание, има интуиция, има откровение. Това са пластове, с които той усвоява не само света вън от себе си – усвоява света вътре в себе си, и поради този начин в своите религиозни търсения пред олтаря, в който жрецът ще отслужи тайнството си, трябва именно на тайнството да създаде мистичност, за да може да погледне не само с очите, а с духовното си зрение. И в такъв случай тайнствата стават табу за онзи, който има право да ги прави, и за онзи, който няма право да ги прави. Оттук прозрението, оттук откровението. Трябва ли тези тайнства, които са ги правили навремето, да се повтарят? Трябва ли сто животни да бъдат занесени пред олтаря; трябва ли тотемът да се яде и да се каже: „ето, това животно, което е нашият тотем, сега го ядем и ставаме съ-тотемни” – както говорим, че когато вземеш причастието, ставаш съ-божествен?

Ето това са битките, които човекът трябва да води за свобода от някакъв първичен грях. Това че искаш да ядеш и имаш знание, не може да те направи грешен. И тогава имаме едно слово, едно изумително слово на Отца, както е казано в Битие, още в гл. 3 е казано – те го считат за грехопадение, а Той казва: „Адам стана като един от Нас, боговете, да знаят що е добро и зло”14. Това знание извиква ненавистта на „охранителните органи” на Бога – да го изгонят, а всъщност – той стана като Нас! Ако тази формула беше добре разчетена, нямаше да лишим човека  хилядилетия от правото да се извежда в достойнства, вместо да изкупва грях, който още не е изкупен. Христос дойде да изкупи греховете, наричат Го изкупител – хората продължават да лъжат, продължават да крадат, продължават да убиват, продължават да прелюбодействат, даже сътрудничеството е такова вече! Тогава – къде е истината? Къде е истината!? И много добре Христос извиква в Своето учение (за съжаление никой не ги прави тези неща): „Само истината ще ви направи свободни!”15 А щом имате една истина, тя не може да не отхвърли грехопадението. Добре, докарали сте Изкупителя – тогава къде ви е изкупената личност?!

В този смисъл, преходността на добродетелите, при наличието на бъдещото знание, е нещо, с което културата на бъдещето ще се промени. Ние няма да даваме дан на институцията, ние няма да даваме само покорност пред олтаря! И затуй слагам нещо изумително, което не е вън от нас, а е сложено у нас – имате книга на живота, която нарекох „Олтарят на бъдещото поклонение”. Тази книга на живота носи всички тайни – там ти си свободен, ти нямаш покорността и вината, ти в себе си си се освободил! От какво – от по-ниските стъпала на своята еволюция. Защото ти носиш инволюционния дар на Всемирния, на Вечния. И свободата от тези стъпала те довежда до този олтар, който е вътре в теб. А този олтар е това, което е казал Христос: „Аз и Отца сме едно!” Тогава търсеният Адам (не е верно, че е търсен вън от себе си), търсещия се Адам в материята – дали не се е загубил…? – осветява материята, побеждава материята, одухотворява материята! Това, което всички религии  говорят за материята, че е сатаната. Няма сатана! Няма сатана у това, което е сътворил Отец. Кой сътвори материята, кой сътвори плътта? Той! Защо трябва да бъде тя, материята, това тяло, защо трябва да бъде сатана?!  Това е битие на Сътворителя! И Отец те е сложил там да го одухотворяваш, защото е сложил Своето дихание в теб. И тогава идеята, че Голгота не е пътят на страданието, а е пътят на Възкресението – пътят на овладяната победа над материята, пътят на вътрешното знание, на изведения Бог у теб, Който ще влезе в плътта и ще излезе с една голяма идея: идеята на самокръщението, която след това наричаме Възкресение.

Така трябва да се гледа на нещата. И няма нищо страшно да се приеме, че не сме били грехопаднали. Защото коя е мярката, с която  говориш, че е грехопаднал?! А това, че отиваш да ядеш плода, а послe  признаваш, че това е знанието и  че след знанието ще дойде „плодът на живота”… Тогава как ще отидеш? По какъв начин трябва да отидеш до дървото на добро и зло, за да отработиш в себе си будна отговорност, да събудиш олтаря си и да ти гостува Бог? – покорност, за да направиш институт, от който се хранят служителите му! Не само се хранят, а и лъжат, и крадат! В същото основание тогава ние нямаме правото да обвиняваме светската институция, която като направи една институция я търси за обогатяване, а не за развитие. А всъщност смисълът на еволюцията е да ви извежда от една институция в по-висшата, за да можете да одухотворявате, да улеснявате своя път на служение; да дойдете до свобода от себичност, за да имате всемирност.

И тогава, не може да се оспорва фразата ни, че няма зло, има нееволюирало добро. Напротив – тя е цялата същност на бъдещето! Защото от идеята за правдата, която даваше възмездие и която сложи една тревиална, изхабена вече по същност култура – „око за око, зъб за зъб”, Христос даде нещо изключително: „Обичайте врага си!” Следователно ние от идеята на враг трябваше да се освободим с нещо, което е не само красиво, но е същностно – събожник. Не може отсрещният да ти бъде враг, защото е сътворен от един и същи баща, защото е създал едно и също дихание в теб, което търси олтаря на Вечния. И тогава как няма една идея, която ти казва „да обичаш врага”, да не е по-властна от това, което ти е създала миналата – „око за око, зъб за зъб”, и да ти предоставя правото на зло. Как ще има зло?! Тогава много добре е казано: нееволюирало добро! В какво еволюира доброто – от проблема на възмездието в проблема на прощението! Ето така трябва да се разглеждат тези неща, за да можем наистина да кажем, че културата на религиите, културата на вярата, по неволя трябва да отстъпят место на културата на знанието – че Бог у нас създава единосъщието! А единосъщието не може да не ти създаде – с прозрението на света и с приложността на взаимност – ако ти търсиш единосъщие с Бога, защо не търсиш единобожие със съответния друг, който е сътворен от твоя Бог!

Ето така трябва да се разбират: както отстъпката – не, а просто духовното прощение с културата на добродетелите. А когато имаш знание…, а това значи събудените у нас седемпластови дадености16 – вие имате един астрал, ментал, вие имате причинен свят и пр, и пр. – тези неща, които ви създават друга култура, те събуждат вложения огън у вас. Това, което, за съжаление, голями учени на Запад и на Изток не могат да научат елементарни неща. Имаме ли в нас една змия-огън, наречена Кундалини17, която безспорно през своите центрове минава? Те отиват да заснемат излъчената еманация на събуденото око, а не знаят, че тази сила се нарича Кундалини, че тази центрове са наречени с едно старо име: чакри18 (центрове). Изказват учудване19 за нещо, което преди пет хиляди години бе дадено. Тогава, когато имате будно око, виждате каква е идеята за свобода от  света, който ви заобикаля. Тази тайна, че може да виждате, е сложена в нас и в културите на миналото е дадено: третото око20 – циклопът! Защо не искат да разберат тази работа? А вложено ли е в нас? – вложено е! Ще стане ли реалност? – ще стане! Може ли да ни освободи от това, което наричаме добродетели? Кой може да ви излъже, когато виждате?! Кой може да ви измами със знание, когато знаете?! Знаете причината от един причинен свят, за да дадете характеристика на култура!

И затова науката много бавно върви – защото, отричайки духовната ти будност, тя си търси да намери доказателства чрез експеримент. Той е добър, но той е за онова, което няма ниво още, а има само очи. Човечеството трябва да разбере тези неща. И тук можем да кажем – предварата на религиите, макар и нейните, така да кажем, недобродетелни добродетели: „Дай да спрем човека, щото той ще се разврати…” Човекът не може да бъде развратен. Човекът има мисъл, която безспорно, повлияна от усвоени и неусвоени добродетели, има в себе си и други търсения.  Изкушение на мисълта създава онова, което можем да наречем, без да го приемем за реално и постоянно – грехове. Няма грехове – има една събудена мисъл, която се изкушава, в смисъл, че знае нещо повече, но трябва да се съобрази с реалностите. А реалностите или фактите, както аз казвам, че фактите са гробари на истината. Винаги ще се каже, че “когато фактите говорели и боговете мълчали” … Или боговете им  не са били богове на мястото си, или фактите не са били факти, а прозрение!

Така че не можем да се отречем от бъдеще. Къде е вложено?  Тогава, когато Адам е направил това, което те наричат грях, а за мен  е направил идея за знание – те го гонят. Но как?  Сътворителят казва: „Адам стана като Нас – Бог,  да знае що е добро и зло!” Виждате, че даже в гамата на добродетелите, когато знаете това нещо, се преценява от мировата сила, че е вече божественост. Вижте колко йерархически е верно това – че тръгваш по добродетели, за да дойдеш до провиденцията на Знанието. И какво става – пъдят го долу,  да се обработва от това, от което е сътворен.

И тогава вече идва идеята – сътвореният Адам знае да ражда. И ражда! И ражда Каин, и ражда Авел21. И там има едно изстъпление на нисшия свят, който може да каже, че Каин е убиец. Каин не е убиец! И самата Ева го казва: „Родих дете – дете от Господа”. За Авел не казва така. Значи Ева още в този начален стадий на взаимността, когато половете се разграничават, ражда. Ражда астралът – дете от Господа. Господът не е абсолютът, Господът е посредникът. Но го ражда от Господа – Каин е чисто духовното, астралното тяло, астралният човек! И какво – ражда и Авел, който е материалният човек. И какво е изпитанието? – що за Бог е това, Който трябва да Му се поднесат дарове и Каин ще му поднесе плодове22. Вижте, вижте колко ясни неща са! Аз се чудя как не могат да разтълмят тези неща, макар че Библията  е написана в три различни пласта. Каин ще поднесе плодове, Авел ще поднесе тлъстинки… Що за Господ е това, когато при сътворението им казва, че ще се хранят с плодове?! 23 Що за Господ е, който приема тлъстинките и създава идея за завист?! Ами безспорно е, че между нашето триизмерно тяло и четириизмерното тяло ще има конфликт. Конфликтът тук е идея за развитие, както казвам: човекът – бог в развитие, както казвам – няма страдание, има развитие. В този процес на развитието Бог иска тлъстинки и Каин е обявен, че е съблазнен или непреценен и в завист убива брат си… Че кой трябва да умре първи, когато почне обратният процес? Кой се ражда най-напред – долу, когато слизате, и кой след това, когато трябва да си отивате? Ами ще си отиде – Авел ще умре, след това, след седем години, ще умре Каин.

Или елементарни знания, или идеята, както казахме – да се напише една свещена книга в три различни пласта. За обикновения, който може да вземе буквално нещата. Обикновеният човек, когато чете свещените книги, трябва да има респект от това,  че не знае. А тогава се учи. Когато материята ви учи, вие не можете да имате абстрактно знание. И затова абстрактното знание е дадено след като минеш в третата седмùца – пак идеята за седмùците, от които за съжаление не разбират… А висшето духовно знание или посветеността се получава (когато тя е мирова, а не откъслечна дислокация), се получава в четвъртата седмùца. Така че, когато и говорят за белязаните, също не знаят,  доста е смешно… Може да има такова калциране или пък галванизиране на даден център, но нямате мирово знание.

Ето защо са писали в обикновения, баналния смисъл – знание, което е за обикновения човек; имате иносказателния пласт, в който трябва гадателството, вътрешната будност или това, което кюрето ще ви разтълми, а той не знае нещо повече от това, което неговият триизмерен ум му дава; и накрая – имате това, което е сакралното, в което са казани големите тайни. Така че, когато се разчита на знанието, което обикновеният знае, а то е било сатрапно наложено на човечеството, защото до преди сто години, има-няма, Библията на католиците се четеше не от католика-изповедник, а се чете от кюрето24, за да не се изкуши обикновеният човек. Идеята да не създадете възможност на някой да изкуши ума си, е толкоз престъпна по същност и непризнание на индивидуалността, която е станала личност. Колективното знание е стадно поведение и те трябва да го разберат. Ние живяхме в най-модерния свят класова стадност, камо ли в миналото. Това е голямата им ù грешка.

И тук вече трябва да се разбере – Каин никога не е бил убиец! И като четат по-нататък, ще видят: „Този пък, който убие Каин, седем пъти по-проклет да бъде”25!  А, какво стана?! Защо е тая защита на Каин? Защото е духовност – астралното тяло! Затова Христос ви казва: „Не се страхувайте от тези, които убиват тялото, страхувайте се от ония, които убиват тялото и душата”26. Душата! Следователно нещата са много ясно дадени.

Така че, когато иска да се разтълми една такава тайна, трябва да се знаят не стереотипите, които една култура е дала, а да се знае онова, което се наричало секретното, тайното, окултното знание. То е било окултно дотолкоз, доколкото да не се прави злоупотреба. Иначе – то е било по-верното знание на по-будния. В такъв смисъл ние трябва да признаем осторожността, с която е било бранено знанието на посветения. Но в никакъв случай не можем – от страх да не изкушим бъдещия човек, да не му дадем знание. И оттук идва това, което древността като култури е създавала – от хаоса! Умението е да имате хаос, от който може да изведете порядък. А не хаотичността, която е проблем на ума. Умът може да създаде хаотичност, но творческото начало у вас може от онази неопределеност, за която няма наименование – Този Абсолют, Този Неизречим, Този, Когото наричаме Безпричинна Причина, да изведете енергии, с които да правите логичност, възприета дори от ума. Това са голямите неща.

Така че проблемът не е, че правя презумпции с грехопадението, а правя реален изказ на една много грешно вложена в културата на човечеството тенденция, скрита зад приложния ум – за господарстването! А най-лесно се управлява обвиненият, защото страхът го е направил подчинен. Обвиненият в грях – дори много трудно може да се преведе  що значи „грях”. Тогава вече го дефинират с таблиците на добродетелите: изкушението е грях, прелюбодействието е грях и така… Но той, когато е бил в първичен стадий, не е прелюбодействал, а е правил продължение на рода, защото не е имал закон, който му осигурява съпруга, а е имал тенденция да ражда! Така че тези неща наистина имат, така да се каже, отговорност към онова, което трябва да направи път, а след това да изгради семейство. Ние трябва ли да обвиним, че е имало полигамия, че първо жените са командвали, че те са били – тя може да си вземе пет мъжа или десет мъже… Защо?! После идва индивидуалността – да се запази роденото. Но в начало е било „гамия” – жената е била господарка, не мъжът!

И тук е понякога, когато Пенчо Славейков, в оплождането на неговия творчески живот, може да каже в едно от стихотворенията: Не, няма по-голямо величие от това – жената оплоди мъжа. Ето как го е оплодила – като творец! Жената оплоди… Защо? Защото това е приливът на Евиното начало, което е астрално. А то е вълнуващото, то е силно вибриращото, което най-лесно се предава на анатомията ни. Трябва така да се гледа на тези неща.

И в този смисъл именно, може би това, както го казваме и както поставихте въпроса, в тази програма, където интеркултурната комуникация, където имате етнология.  Но тази етнология, извеждана от 2000 години насам, а не е извеждана от два милиона години напред…, за да видим, че този човек или тази култура може да не съответства сега, но тя е била необходимост на това, което наричаме Духовната вълна на сътворението. На сътворението! Малцина знаят, че когато са се разделили Адам и Ева, този андрогин, от когото вземат търсещото начало, с хилядилетия той не търси. Трябваше да се измислят сума прийоми, за да може да пожелае, за да може да осъществи родовото начало.

Така че, когато имате, нали, един човек, когото са го сложили в ковчег – имате оплаквачки. Дори в Гърция специални хора са подготвяни, специални жени са подготвяни за оплаквачки. Ако вие знаете идеята на Възкресението – защо ще плащате да ви оплакват! Ако вие знаете, че смъртта е знакът на безсмъртието ви – защо ще се оплаквате! Ако вие знаете, че законът на смъртта е вашето бъдещо прераждане – защо ще се оплаквате! Плащали са на институт, за да създава скръб!? А утре, когато се освободят от скръбта, ще има една надсмешка, и то логична надсмешка. Траките са изпреварвали всички. Нашите траки са изпреварвали всички – те, когато има смърт, пеят песни на радостта; когато има раждане, правят обряда на оплакването. Виждате какви противоречия основни има.

Тогава ние не можем да приемем за абсурдни дори тезите, че човекът ще си остане само човек. Човекът наистина ще стане, както ми поставихте въпроса – бог в развитие. Колко му трябва, това е отделен въпрос. И затова има коренни раси, затова няма бройно време; затова онова, което събуди потребата си, изпреварва онова, което е било родено.

Така трябва да гледаме на тези неща. И така ние вече бихме направили така, както казваме: „Адаме, кой ти каза, че си гол?” И ние наистина бихме били смутени – да дадете на Бога тлъстинки, когато сътворявайки ни, казва: „Ето храната ви – плодовете!” Кое е това, което прави промените? – волята на теократа! И това най-добре е изразено, разбира се, в юдейската религия. Има съображения, защото това е в концепцията на четвъртата коренна раса и петата коренна раса, тяхните подрасови елементи влизат – че е белязано в света да дадат нещо. Ето, едно такова диво племе, много, така, некултивирано, но то е било определено по силата на подкоренните раси – това са евреите. И тогава безспорно Моисей е трябвало да вложи, макар и предшестван, трябваше да вложат – само грешникът може да бъде заплашен, за да има страх и да бъде управляван. Защото там най-добре свидетелствува тази работа. Когато ги извежда от Червеното море, той ги оставя, за да отиде да вземе таблиците на морала, таблиците на Божиите заповеди, както ги нарича. Когато се връща, какво сварва? Да се играе около златния телец! И какво прави? Счупва таблиците, дава своето възмездие – заколение!27 А тези, които разбират от тайните, знаят – втори път, когато отиваш за таблици на морала, те са вече много относителни. И тогава личи подражателството. Първичните заповеди никой не ги прочете! Може ли някой с достоверност да ми каже: „Това са първичните!”; или ще каже: „Той отиде горе и му ги дадоха същите”… Не, не! Трябваше да се приспособят към онези, които нарушават! Поклонението пред златния телец досега не е излекувано от психологията на тези народи. Тогава наистина не са получили таблици, които бяха предназначени за една подкоренна раса или за една коренна раса, която създава култури. А не е премахната дори идеята „око за око, зъб за зъб”. Ние виждаме двама братя от две различни майки да делят мегдани – това е Исмаил, на Авраама синът от египтянката, от слугинята, и Исаак, на Авраама синът от Сара.

Така че, когато се гледа на тези неща, не е проблемът само биологията. Науката не може да излезе от биологията, макар че голямите научни открития са дадени от извънбиологичното зрение на човека. А това може да бъде потвърдено, когато човек приеме закона за кръговрата, когато човек стигне до идеята – няма место за страх от прераждане, има место за невежество, което обижда културата на бъдещето. Има ли даден един символен знак, който се нарича „змията, която е захапала опашката си”. Защо не могат да го вземат, защо не го разтълмят? Защо трябва змията да я обвиним, че е изкушила Адам? Ами тя е вътре у нас – ние я наричаме Кундалини. Защо трябва да има вина от това, че се събуждате? Будят ви за някакво бъдеще, което е много далечно, но е потребно. А това, че е далечно, не значи, че потребата ще бъде надмината. Това е жертвата, която се нарича, това е до известна степен голготският път. Голготският път не е страдание, той е посветеност. Той е посветеност! И затова Христос гони тези, които искат да не го извърви: „Искате да не извървя Пътя Си?!”28

Това е тайната. Културата е много по-богата, отколкото отделният човек.  Но тя се е създавала от отделния човек, който е носил благоволение и има посветеност. Тук е вече силата – трябва ли да изведем от тълпата личността? И тук е културата, която Христос прави – свобода от стадното! Личността е – не институтът! Институтът има преходност. Институтите, които се направиха за т. нар. митологичности, си отидоха. Но принципът Зевс, Атина Палада или която и да е от богините – стои. Това не искат да разберат хората, а правят института по-съществен, отколкото личността. Ама понеже гледат преходността на личността  – „Е, живял сто години…”; там Адам или другият – живял хиляда години… (Но в ония времена лесно е да живееш хиляда години.) Така. Сега – когато се гледа преходността, ние гледаме Партенона, а не гледаме Зевс. Но ако го нямаше Зевс, Партенонът няма да я има. Значи преходността е в института, а не в личността. И тогава едно божество какво е?  Образец, то е велико тайнство! Но една фраза имам някъде там писана: когато боговете станаха лоши човеци… – защото ясно е, че човекът, който живее под покривалото на тези божества, забелязва, че богът става по-лош от човеците, тогава съм казал: когато боговете станаха по-лоши от човеците, а човеците по-добри от богове, тогава те, човеците, отиват да водят, а не боговете. Защото страстите на боговете, каквото е в митологиите, тя е ужасяваща! Тя е по-егоистична. И това показва какво – че стихиите във всички случаи, даже когато са богове, ще си останат стихии. А човекът, който се култивира и извежда, може да стане, както е казано тук: човекът – бог в развитие. Той познава тогава „божиите недостатъци”. Въпреки че, когато касаем за Бога, за даренията, които дава, ние на Бога не можем да припишем нито една човешка слабост, но на човека можем да припишем Божие достойнство. Оттук ние създаваме аурата, атмосферата, в която човекът върви в път на обожествяване – без да сваляш Бога, без да Го сваляш Бога!

Ето така трябва да се гледа на някои от тези неща, които ми поставихте с оглед на Вашето искане, което тук, на науката Ви – както и история, така и етнологията на религиите, са присъщи. Защото те имат исторически свидетели. Но не всичко, което е отбелязано, за да бъде учено като история, отговаря на истините. Тъй като съображенията, които историята или историкът е слагал, особено в модерно време, са достатъчно отговорни пред Истината. В повечето случаи те са съображения на идеология, а идеологията е много ограничена енергия. Когато се прави нещо с идея, тя е универсална; когато се прави с идеология, тя е само социална или – едно сако с едно копче. Това е. Това, че ще кажат: „историята – учителка на народите”, това е идеология. Защото ние, ако трябва да видим своята история, написана от византийците, написана, ако щете след това от съседите ни, ние наистина сме за окайване. Защото тяхното съображение не е да признаят, че сме имали по-голямо величие – не, а дори по-определено и по-велико предназначение. Те никога няма да признаят наличното ни величие, камо ли предназначението. И сега са същите. Даже сега, когато казват: „ние ще поискаме някаква информация за еди-какво си” – някой си сърбин, сега щял да пледира нашата кауза29 Вижте, никой не може да пледира каузата на България. България е огледало, в което не само Балканите са се виждали грозни. България  и в ония години, когато е доминирала над Европа, също са виждали окаяни нейните представители. Измерението на малка и голяма държава ние сме го минали. Ние сме били държава, която е трета в света или първа в света; ние сме държава, която е някъде към малките, вече, белези. Но не могат да ни отнемат бъдеще, което го носим. И то се дължи именно точно на това: че тук се раждат голями идеи, че тук е утробата на световността  в бъдещата култура на третото хилядилетие – не на ХХІ век (това са катаклизми, които човечеството е изживявало). От времето на Христос те слагат ново летоброене – иначе трябва да сме пет или седем хиляди години след еди-какво си… Не. Той създава една култура – културата на Любовта, с която безспорно заключва всичко, каквото е било дадено. Не че юдейството няма свои постулати – има постулати, но те са гробарски; не че Индия не е богата – не че там няма скрито знание, много по-голямо от това, което в Европа дават. Но светът трябваше да се развие под диктата на един ум, който има и търси приложното зрение за култура, а не негаснещият огън на една култура, каквато ù дава дълбочините на Индия, или този огън на Зороастра, който е вечен. Но ние не можем пък да се върнем към един дуализъм. Но той е дуализъм, който е победим след това от едноличното божество –  Ормузд. Така че тези голями идеи трябва да бъдат различени, а не епохите на историята, написани по съображения. Друго?

Св. Н.: Бих си позволил още един въпрос, тъй като Вие концепциално обхванахте, може да се каже в перспектива, свързано с конкретните аспекти на история, етнология на религията, на интеркултурната комуникация дори. Но все пак, тъй като засегнахте този аспект – на една нова духовна потреба, както казахте, учението на Мъдростта. В този аспект може ли да отличите новото като символна система, която е ядрото на това, което казвате?

В. Т.: Това, което прави светът – освен скритите, разбира се, сили и тенденции на йерархията и развитието на коренните раси, за да могат да дадат пълнолик израз на планетата, която след това, освобождавайки се, ще има своя сън – има нещо, което за съжаление не можах да открия и което не би могло добре и правилно да обясни йерархията на културите, особено в областта на религиите. Това е, което казах: идеята за Духовните вълни. Идеята за Духовните вълни дава тотално обяснение – защо имаме дислокации на култури, защо имаме израстване и гаснене на енергии, и то на народи, които да кажем са оставили нещичко в историята. Но когато те влизат само в подлистника на еволюционните кръгообрати, колкото и малък да е приносът, той е признат, но не е онова, което остава – и то непреходно да остава. Защото не може човечеството да отмине в своите търсения, независимо от очите, с които гледа, с диоптрите,  не може да отмине идеята за сътворението. Дали е дадена, разбира се, от така както казваме: религиозното съзнание? Разбира се, че отначало тези откровения не са проблем на религиозно съзнание, а на вложена възможност. Но там са дадени тенденциите на развитието на света! И тогава вече ние можем да кажем: „бре, защо толкоз много богати – отминават”… Идва нещо друго и то… Идеята за сътворението не можеш да я отминеш. Какво показва това? – че тези, които са идвали, са носели велики тайнства. Светът се занимава, прави история, отглежда дърветата, прави сгради, прави пирамиди… Но кое е онова, което дава преходност и  дава признание? Когато не можеш да отминеш Духовната вълна на сътворението и да намериш в нея точно тези конфликти, които, макар и накратко така само ги засегнахме, не можеш да ги отминеш.

Ето, че след това идва една Духовна вълна, която наричаме митологично съзнание. Много близо е до идеята за сътворението – неовладяните стихии да ги наречеш богове, които разкриват в потенциални възможности енергиите, които след това ще  ги видиш поселени в хората или пък изграждат нещо, над което ти си принуден да направиш своя поклон. Създават нови идеи, те водят войни, те участват, те имат пристрастие. Може ли да се отмине тази Духовна вълна? Съпруг и съпруга се разделят и единият застава на едната страна, другият на другата – мъдростта застава на страната на троянците, агресивността и любовните история на Зевса застават зад еладите. И така върви. Значи не можеш да отминеш нещо, което определено ти дава култура за обяснение. Определено ти дава култура за обяснение! При наличието и липсата – това много добре личи. Липсата на идеята за Духовните вълни, с които определяш култури, виждаш колко много е окуцяла констативната, разсъдъчната страна на определението на света и историческите действия.

Не можеш да отминеш Духовната вълна на правдата, и то в една битка, когато искаш да създадеш едноличен Бог вече – свобода от многобожието (богатството, което има египетската култура). И изведнъж – извеждаш един Бог, и то извеждан точно от оня, който е посветен в Египет. Макар че моята теза е, че Моисей не е никакъв евреин. Но това е проблем, който може да бъде оспорван от когото си искат. Но тук трябва виждане, а не само знание и това, че в кошницата е хвърлено едно еврейче… Но това не е проблемът – проблемът е, че се създава една духовна вълна, която, в края на краищата, в нейната морална таблица стоят повече жестокости, отколкото от предишните. Тогава трябва да се потърсят също така обяснения. Идеята за Духовните вълни дава – защо в края на краищата създават един Иехова, който е много посредствен бог и е пълен с жестокости, и който трябва да даде обяснения за това, че може да се направи един потоп, който това и това… Добре, ти решаваш – Бог е разгневен, вашият бог е разгневен, той си отмъщава и унищожава. Добре, кого поставя? – поставя някакъв добродетелен Ной, който след това заедно и синовете му, и пр., както виждаш, не създават ново човечество. Светът е обезлюден … – те ще трябва да създадат. Но какво създават – същите! Защото малко по-жестоко дори сега се убиват, отколкото тогава, защото пък не са имали модерното оръжие да убиват. Защото модерното оръжие при тях ако е клеветата, сега вече не е само клеветата – сега е събудената завист. И ти можеш да застреляш всеки, там, модерен апаш.

Така че идеята за Духовните вълни идва до това – създавайки Любовта вече чрез Христос, тя налага необходимостта – че нещо си отива винаги и че онова, което трябва да си отиде, за което съм казал, че религиите бавно стареят, но за ужас дълго стоят стари, трябва да бъдат изрити. Митологията трябваше да си отиде – дойде християнството. Сега, ако трябва да си отиде Правдата, разбира се, че ще дойде Мъдростта. Любовта ù даде основание, че може „да обичаш врага си”. Но какво направиха те – оправдават идеята за Духовните вълни. И в този смисъл бъдната Духовна вълна, която няма да играе ролята вече на учението за Любовта, защото то не ги сменя – то може да ги набогати, но в същото време то само за себе си ги направи самозащитни, калцирайки се в това собствено учение, извиквайки своя Иехова, с още по-голяма отмъстителност в идеята на самозащитата. И затова ние в Посланието не казваме: „Дай ми победа…”, а – „Дай ми битка, която ражда мир!”30. Затова много добре казваме, че идеята за отиването на миналия господар и заместването му с онзи, който може да прости. Христос прави един изключителен израз в световната култура: „Прости им, те не знаят какво вършат31”. Значи, какво се налага тогава? – човечеството не знае! То има много добродетели – то има Десет Божии заповеди, Дванадесет таблици на еди-какво си, шумерите, еди-кои си… – всички имат таблици на добродетелите. Но Той в прощалния час казва нещо, което нямат, и с което им ù иска извинение, защото такъв е законът на еволюцията, такъв е историческият ход: „Прости им, те не знаят какво вършат!”

Следователно идеята за Любовта като тенденция и върховата добродетел – любовта, не им помогна. Трябва да дойде знанието! Това не може да бъде дадено от друго знание, което те добиха с очи и с ум, висш или нисш, няма никакво значение – трябва да получат знание с интуицията, която е, бих казал, удостоверение на будност. Затова е именно учение на Мъдростта. И тогава вече той трябва да бъде очертан за усвояване. Кое е онова, което като очертание може да се запомни за усвояване? Христос даде кръста, който от позорно наказание се обърна в най-великото тайнство – стана молитва: „В името на Отца и Сина, и Святия Дух”. Кръстът стана молитва! Какво взимаме ние? Взимаме голямата идея на прощението в кръста, взимаме идеята, че трябва знание. И тогава какво правим? Взимаме горната част на кръста,  която е символът или най-малко видимото признание, че материята е победена. Отделен е въпросът, че за две хиляди години не може да бъде победена – въпросът е, че има енергия, която  я трансформира. И именно тук ние взимаме горната част на кръста. Какво слагаме? Слагаме първото прозрение, което получава първият човек – змията! Змията вътре в него – Кундалини, или наречена “змия-огън”, както е преведено на европейски. Змия-огън слагаме вътре в него, за да може победената материя да бъде одухотворена с мъдрост. Какво е змията в словото на Отца, а какво е и в Библията? Там говорят, че е „измамният звяр”, а всъщност какво е: мъдростта – символът! И Христос ви казва: „Бъдете кротки като гълъба, бъдете мъдри като змията”32. Има ли я в цялата древност змията като израз на мъдрост? Първом: това, което потвърждава тезата на преражданията – тя сменя своята кожа. Тя сменя своята кожа! Имаме ли ние в нея тая гъвкавост, наречена спирала? Имаме! Следователно символизирането или образи на символи, които могат да създадат помнене, знание, както кръстът – от наказание над престъпници става кръст на молитва. Ние вземаме този триъгълник с тази змия33, за да може да бъде запомнен. Не само вече запомнен, а еманиращ. Неговата еманация, на триъгълника със змията, е това, което извършва ферментацията у вас. Ние трябва да ферментираме, ние трябва да признаем победата на духа над материята. Ние приемаме еманацията на любовта над идеята за правдата, която търси винаги възмездие, докато любовта дава прощение. А какво дава тогава кръстът със змията, т.е. триъгълникът със змията – дава знание! И триъгълникът, в който е сложено третото око. Ние без да искаме приемаме знака на окото, но не е дошло време. Идва мъдростта, за да дойде и истината, която вече е окото. И какво казва тогава Христос?  Казва: „Само истината ще ви направи свободни”. Ние не се изключваме от общия еволюционен духовен план, даже нещо повече – тази Духовна вълна ние наричаме „Път на Мъдростта”.

Следователно ние не можем да избегнем от йерархията. И да искате, когато не е имало наименования, когато не е имало това откритие, че това е Духовните вълни на възземанието ни, те ще си останат вече вечни. Оттук ще разберем идеята за прехода на предишните символи. И тогава виждате в Посланието бяхме казали: „Дай ни свобода от минало!”34 Свобода от минало не е отричане, но то е свобода. Идеята за свободата е, когато вече може да няма Духовни вълни. Но то е притежание на една мирова будност, за която сме казали, че мировото съзнание навремето е давало своята енергия, пак в един символ: кадуцея – жезълът, който взима мирова енергия и насочен – прави Възкресение. Тази именно тайна, тя не умира – тя йерархира. И така, в този смисъл, можем да приемем, че символният ни знак е потребен и той винаги може, като вътрешна теза, да обслужи онова, което безспорно е изявено – тезата отвътре-навън да даваш енергия на Възкресението, а не отвън да взимаш и да даваш енергия да възкресяваш. Това Христос го демонстрира!

Значи, трябва да се смени. И оттук е основанието на учението „Път на Мъдростта” да направи олтаря вътре – книгата на живота, която наричам Божие съзнание. Тази будност е тази реалност – духовната реалност! И тогава, в една от книгите, знаете, че съм писал: „Няма реалност по-реална от Духа”.35 Нещата вървят сами в своята, така бих казал, класация. И това е голямото.

Оттук – необходим ли е символът? Да! Необходими ли са тайнства?  Да, но не всички. Така ние изграждаме постановките, в които учението ще има граници на осъществяването си, на приложението си, без да се разсипваме в многото обряди, без да носиш приношение на триста добичета  – с тази кръв да намажеш храмовите врати и пр., и пр. Защото идеята за кръвта е символен знак също – тя е знакът на личността. И в едно от библейските тайнства, когато трябва да бъдат изведени, какво им ù казва Иехова – че ще мине вечерта да им ù намаже къщите с кръв, за да се знае кои какво ще правят… А? Но не може в третото хилядилетие да правим кървави знаци. Затова и когато става въпрос на метаморфозата на елементите, с които правите причастие, виното се нарича кръв, хлябът се нарича тяло. Виждате колко реално можеше да кажеш, че материята е преобразена – хлябът е тяло Господне! А това тяло, като Господно, в идеята за причастието претърпява метаморфоза – то е одухотворено. То може, то ви причестява, то ви отвежда във висоти. Това са голямите неща, другото е баналност, за която там метаните на бабите могат да удовлетворяват този или онзи. Знание! Знание! А знанието вече е, което може да ви даде истина, а истината е, която може да ви направи свободни. Ето ти йерархия!

Така че йерархия на Духовната вълна в нейната символика, символична реалност, е много позитивна. Човек трябва да го разбере, за да може така… –  не е проблемът да правите метани. Проблемът е в съзнанието ви да стоят идеите, които в приложност много често стават лоша идеология. Затова именно трябва да бъде дадена една отчетлива приемственост, за да няма грешки, каквито и обикновено стават. Които и между другото създават конфликти вътре, в самите ядра, нали – както се е споряло между учениците на Христос, след, разбира се, Неговото Възкресение, за някои от тези проблематики.

Така че символиката времето я прави реално приложна,  както изразно казах: кръстът от позорен знак за възмездие и наказание става молитва. Молитва! И тук вече ще разберем тайната на това – възможно ли е тази метаморфоза вътре в човека –  за бог в развитие?  Да, възможна е! И тогава вие ще видите какво се получава в света:  получава се нещо изключително – за първи път имаме религия с Триединосъщное, в която влиза Син. Синът като изповедание, Синът като еволюирал човек в Бог става единосъщ на Отца Си! И тогава чак разбираме голямата тайна: Аз и Той сме едно! – преходността на стихиите-богове с непреходността за Единосъщие: човекът бог в развитие, който става и единосъщ на Бога. По-ясен път от това не може да има, не може! Другото е изповедание, чиято основа се нарича вероизповедание, но не е истината. То е необходима преходност, но лошото е, когато стои повече, отколкото трябва. И тогава мисълта, която много ме е тревожила, това е, че религиите най-бавно стареят и за ужас – най-дълго стоят стари. Благодаря!

Св. Н.: Много Ви благодаря за това, че приехте интервюто и за това, че можахте с този поглед да дадете един актуален изказ на онова, което потребата, както казахте, на деня налага. Благодаря!

В. Т.: Това е много кратко, сравнено с формулите, които цялото учение дава. Но все пак –  то е, както се казва, стълбицата, по която човек се качва и слиза. То е една нова стълба, в която няма опасност сега вече да върнем първичния човек и както някои доктрини на прераждането са връщали човека – да се прероди било в коте или нещо друго обидно. Благодаря!

21.05.2004 г., с. Поповица, обл. Пловдив.
Записали: Св. П. Н., Л. Хр. А.

2 Вж. Иоан 10:30.

3 Вж. Приложения. Терминологичен речник, бележка 1.

4 Пак там, бележка 2.

5 Пак там, бележка 3.

6 Пак там, бележка 4.

7 Пак там, бележка 5.

8 Вж. Битие 3:9.

9 Ср. Битие 1:26.

10 Вж. Приложения. Терминологичен речник, бележка 6.

11 Толев В. История на религиите. Т. 1. София, 2000. с. 19.

12 Вж. Матей 5:48.

13 Ср. Битие 2:7.

14 Вж. Битие 3:22.

15 Вж. Иоан 8:32.

16 Вж. Приложения. Терминологичен речник, бележка 7.

17 Пак там, бележка 8.

18 Вж. Приложения. Терминологичен речник, бележка 9.

19 Тук В. Толев засяга т. нар феномен Кочовска – бел. моя – С. Н.

20 Вж. Приложения. Терминологичен речник, бележка 6.

21 Вж. Битие 4:1-3.

22 Вж. Битие 4:3-7.

23 Ср. Битие 1:29.

24 Католически енорийски свещеник – бел. моя – С. Н.

25 Ср. Битие 4:15.

26 Ср. Матей 10:28.

27 Ср. Изх. 32: 19–28.

28 Ср. Марко 8:31-33.

29 Тук В. Толев засяга дипломатическо предложение от страна на Сърбия да лобира пред Либийските власти в полза на благоприятното развитие на съдебния процес срещу българските медици – бел. моя – С. Н.

30 Толев В. 2004 б. Нур. Послание на Битието – слово. кн. 47, с. 13.

31 Ср. Лука 23:44.

32 Ср. Матей 10:16.

33 Вж. Приложения. Терминологичен речник, бележка 10.

34 Толев В. 2004 б. Нур. Послание на Битието – слово. кн. 47, с. 11.

35 Толев В. История на религиите. Т. 2. Езотерични школи и мистични учения. Ч. 1. Пловдив, Болид, 1995. с. 3.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here

− 6 = 4